Последна саможертва

Една врата в края на коридора бележеше края на пътуването й. Нито на Кристиан, нито на Еди беше нужно да се обяснява, че са дотук. Преди да последва единия от пазителите вътре, Лиса погледна двамата през рамо, черпейки сила и подкрепа от обичните си лица.

След епичното приключение при първия изпит Лиса очакваше нещо също толкова плашещо. Но вместо това завари вътре една много стара жена морой, настанена удобно в кресло сред почти празната стая. Ръцете й бяха отпуснати в скута и стискаха нещо увито в кърпа. Жената си тананикаше и изглеждаше много доволна. Като казах стара, имам предвид, че действително беше много възрастна. Мороите могат да живеят почти сто години, но тази старица очевидно бе прехвърлила тази преклонна възраст. Бледата й кожа бе осеяна с бръчки, а посивялата й коса беше изтъняла и оредяла. Усмихна се, когато видя Лиса, и й посочи с кимване един празен стол. Между двете остана само една масичка със стъклена гарафа с вода върху нея. Пазителите оставиха двете жени сами в помещението.

Лиса се огледа. Нямаше никакви други мебели. Само една врата се виждаше на стената, противоположна на вратата, от която бе влязла. Седна на стола и се обърна към старата жена.

— Здравейте — каза Лиса, като се опитваше да звучи уверено. — Аз съм Василиса Драгомир.

Леката усмивка на жената се разшири, разкривайки жълтите й зъби. Един от кучешките й зъби липсваше.

— Вашата фамилия винаги се е отличавала е добрите си маниери — изграчи старицата. — Повечето от идващите тук настояват веднага да се залавяме за работа. Но аз помня дядо ти. Той също спазваше учтивия тон по време на неговите изпити.

— Познавали сте дядо ми? — възкликна Лиса. Той беше умрял още когато тя е била малка, много малка. После схвана другото значение на думите на непознатата: — И той е кандидатствал за крал?

Жената кимна.

— Премина през всичките изпити. Мисля, че той щеше да спечели изборите, ако не се беше оттеглил в последния момент. След това останаха да се конкурират само Татяна Ивашков и Джейкъб Тарус, но решението бе взето чрез жребий заради равните им постижения. Фамилията Тарус беше много близо до трона и още ги е яд.

Лиса никога не бе чувала тази история.

— Защо се е оттеглил дядо ми?

— Защото точно тогава се роди брат ти. Фредерик реши да посвети цялата си енергия на семейството си, вместо на нацията.

Лиса можеше да го разбере. От колко членове се е състоял родът Драгомир тогава? Дядо й, баща й и Андре — както и майка й. Ерик Драгомир нямаше нито братя, нито сестри. Лиса знаеше малко за дядо си, но ако беше на негово място, също би предпочела да прекарва повече време със сина си и внука си, вместо да слуша — като Татяна — безкрайни речи.

— Това ли е изпитът? — попита Лиса, след като мълчаливата пауза се проточи прекалено дълго. — Нещо като интервю?

Старицата поклати глава.

— Не. Това е. — Разви това, което бе скрито под кърпата в скута й. Показа се една голяма чаша със столче — бокал или потир, не бях сигурна кое от двете названия е по-подходящо. Но беше страхотно красива, изработена от сребро, което сякаш грееше със собствена светлина. От всички страни беше инкрустирана с кървавочервени рубини, проблясващи при всяко завъртане на чашата. Жената я изгледа с любов.

— На повече от хиляда години е, а още не е изгубила блясъка си. — Взе гарафата и напълни чашата е вода, докато двете с Лиса обмисляхме думите й. Хиляда години? Не бях експерт по металите, но дори и аз знаех, че за толкова дълго време среброто би трябвало да потъмнее. Жената подаде чашата на Лиса. — Изпий водата. И когато поискаш да спреш, кажи само „Стоп“.

Лиса се пресегна към чашата, силно смутена от странните инструкции. Какво се очакваше да спре? Пиенето на водата? Но разбра веднага, щом пръстите й докоснаха чашата. Или поне донякъде. През нея премина лека тръпка, която й беше добре позната.

— Омагьосана е — каза Лиса.

Старицата кимна.

— Заредена е с всичките четири елемента, както и с отдавна забравената магия на духа.

Омагьосана е и с духа, помисли си Лиса. Това я накара да настръхне. Магиите с различните елементи имаха разнообразни въздействия. Елементът земя — както татуировката, която получи — често се свързваше с магии, използващи внушението. Комбинацията от всичките четири елемента в сребърен кол осигуряваше уникален жизнен заряд, способен да унищожи безсмъртните стригои. Но духът… да, тя бързо бе разбрала, че магията с духа може да има непредвидими ефекти. Нямаше съмнение, че водата засилваше магията, но Лиса предугаждаше, че духът щеше да играе ключова роля. Макар това да бе силата, която гореше в кръвта й, тя още я плашеше. Магията, с която тази чаша бе заредена, беше сложна, отвъд уменията й и тя се изплаши от силата й. Старицата я гледаше втренчено, без да мига.

Лиса се поколеба само за миг. И отпи от водата.

Светът около нея избледня, след което се материализира отново в нещо съвършено различно. И двете разпознахме какво беше това: сън, подвластен на магията на духа.