Читаем Последна саможертва полностью

Лиса вече не се намираше в почти празната стая. Беше навън, вятърът разпиляваше дългата й коса върху лицето й. Тя я отметна настрани, доколкото можа. Не беше сама, всички около нея бяха в черно, и тя скоро разпозна църквата в кралския двор и гробището. Лиса също бе цялата в черно, с дълго вълнено палто, за да я пази от студа. Всички се бяха събрали около един гроб. Най-отпред се бе изправил свещеник. Църковните му одежди бяха единственото цветно петно в този сивкав ден.

Лиса направи няколко крачки напред, като се опита да види чие име беше издълбано на надгробната плоча. Това, което откри, шокира повече мен, отколкото нея: РОУЗМАРИ ХАТАУЕЙ.

Името ми бе изсечено в гранита с величествени, красиви букви. Под името се виждаше звездата на бойната слава — знак, че съм убила повече стригои, отколкото можеха да бъдат изброени. Под нея бяха изсечени три реда на руски, румънски и английски. Не се нуждаех от английския превод, за да разбера какво се казваше във всеки ред, защото беше стандартно за гробовете на всеки пазител: „Преданост завинаги“.

Свещеникът изговаряше думите, обичайни за всяко погребение, като ми даде благословията на религия, в която не бях сигурна дали вярвам. Ала това бе най-малко странното нещо, имайки предвид, че наблюдавах собственото си погребение. Когато той свърши, Албърта зае мястото му. Да се възхваляват постиженията на покойника, също беше нормално, когато изпращаха някой пазител… а Албърта можеше да разкаже много за мен. Ако бях там, щях да се трогна до сълзи. Тя завърши с описанието на последната ми битка, в която съм загинала, докато съм защитавала Лиса.

Това вече не ми се стори чак толкова странно. Не ме разбирайте погрешно. Всичко, което се случваше там, беше напълно откачено. Но ако наистина това бе собственото ми погребение, беше съвсем логично да съм загинала, бранейки Лиса.

Самата Лиса обаче не споделяше тези мои чувства. Новината й подейства като плесница в лицето. Внезапно усети ужасяваща празнота в гърдите си, все едно част от самата нея я беше напуснала. Връзката ни беше еднопосочна, но Робърт се беше заклел, че загубата на партньора му го довела до агония. Сега Лиса го разбираше, измъчвана от тази ужасяващо болезнена самота. Липсваше й нещо, което никога дори не бе знаела, че притежава. Сълзи напираха в очите й.

Това е само сън, каза си тя. Всичко това е сън. Но никога не бе имала сън като този, създаден с магията на духа. Досегашните й подобни преживявания бяха винаги с Ейдриън, пък и тези сънища повече приличаха на телефонни разговори.

Когато опечалените си тръгнаха от гробището, Лиса усети как една ръка я докосна по рамото. Кристиан. Преливаща от благодарност, тя се хвърли в прегръдките му, докато се опитваше да сподави сълзите си. Усещаше го истински, реален, солиден. Сигурен.

— Как се случи това? — попита тя. — Как можа да се случи?

Кристиан я пусна. Ала сега кристалносините му очи бяха по-сериозни и по-скръбни от всякога.

— Знаеш как. Онези стригои се опитаха да те убият. Тя се пожертва, за да те спаси.

Лиса нямаше никакъв спомен, но сега това не бе най-важното.

— Не мога… не мога да повярвам, че това се е случило. — Агонизиращата празнота в нея нарасна още повече.

— Имам още лоши новини — продължи Кристиан.

Тя го изгледа е удивление.

— Какво може да бъде по-лошо от това?

— Напускам.

— Напускаш… какво? Двора?

— Да. Напускам всичко. — Тъгата по лицето му се задълбочи. — Напускам и теб.

Челюстта й едва не увисна.

— Какво… какво не е наред? Какво съм направила?

— Нищо. — Стисна ръката й, сетне я пусна. — Обичам те. Винаги ще те обичам. Но ти си такава, каквато си. Ти си последната Драгомир. Винаги ще се намира нещо, което да те отнема от мен… а аз само ще бъда пречка по пътя ти. Ти трябва да възродиш своя род. Но аз не съм този, от когото се нуждаеш.

— Разбира се, че си! Ти си единственият за мен! Единственият, е когото искам да изградя бъдещето си.

— Казваш го сега, но само почакай. Има и по-добри възможности. Нали чу как се пошегува Ейдриън? Малки Драгомирчета. Когато след няколко години станеш готова да имаш деца, ще трябва да народиш цял рояк. Фамилията Драгомир трябва отново да стане стабилна и многобройна. А аз? Аз не съм достатъчно отговорен, за да се справя с това.

— Ти ще бъдеш чудесен баща — възрази му тя.

— Да — подсмихна се той иронично. — И ще бъда също голяма придобивка за теб — принцеса, омъжена за мъж от фамилия на стригои.

— Въобще не ми пука за това и ти го знаеш! — Вкопчи се в ризата му и го застави да я погледне в очите. — Обичам те. Искам да бъдеш част от моя живот. И нищо друго няма значение. Изплаши ли се? Да не би да си се изплашил от тежестта на името Драгомир?

Той отвърна очи.

— Нека да кажем, че това име не е лесно за носене.

Тя го разтърси.

— Не ти вярвам! Ти от нищо не се страхуваш! Никога пред нищо не си отстъпвал.

— Но сега отстъпвам. — Нежно я отдалечи от себе си. — Аз наистина те обичам. Ето защо не мога да направя това. Така ще е най-добре.

Перейти на страницу:

Похожие книги