Последна саможертва

— Той е мой приятел. Както и на Лиса. — Почти щях да кажа, че ако намерим липсващия Драгомир, тогава бихме могли да заведем Соня при Михаил. Но като си припомних терзанията на Дмитрий, че не е достоен за обич, реших засега да не прибягвам до тази тактика. Не знаех как би реагирала Соня на една среща с някогашния си любим. — И той иска да помогне на Лиса. Но не може. Никой от нас не може. Не разполагаме с достатъчно информация.

— Михаил… — Соня отново сведе поглед към ръцете си, а по страните й се търкулнаха сълзи.

— Ти няма да нарушиш обещанието си. — Сидни беше толкова убедителна, че е пълен успех можеше да владее духа. — Просто ни заведи. Това биха искали Михаил и Лиса. Това е най-правилното, което можеш да направиш.

Не зная кой аргумент беше най-убедителен за Соня. Може би споменаването на Михаил. Или идеята да „постъпи правилно“. Може би, също като Дмитрий, Соня искаше да изкупи греховете си като стригой и възприемаше това като евентуална възможност за опрощение. Вдигна глава и погледите ни се срещнаха.

— Ще ви заведа — прошепна тя.

— Предстои ни пътуване — обяви Сидни. — Пригответе се.

Двамата с Дмитрий все още стояхме един до друг, но гневът ни започна да се разсейва. Сидни щеше да се пръсне от гордост и всячески се стараеше да успокои Соня.

Дмитрий погледна надолу към мен с лека усмивка, която почти изчезна, когато осъзна колко сме близо един до друг. Макар че не бях съвсем сигурна. Лицето му не издаваше почти нищо. Колкото до мен, много добре осъзнавах близостта ни. Тялото и уханието му ми действаха опияняващо. По дяволите! Защо всяка схватка с него само усилваше привличането, което изпитвах? Усмивката му се върна, когато наклони глава към Сидни.

— Ти сгреши. Тя наистина е новият генерал.

Усмихнах се в отговор, надявайки се, че не е усетил реакцията на тялото ми от близостта ни.

— Може би. Но всичко е наред. Ти можеш да си полковникът.

Той повдигна вежди.

— О? Да не би да се понижаваш? Полковникът е веднага след генерала. Ти каква си тогава?

Пъхнах ръка в джоба си и размахах победоносно ключовете на хондата на Сидни. Бях ги свила, когато влязохме в къщата.

— Аз съм шофьорът — осведомих го.

Глава 21

В крайна сметка не аз бях шофьорът.

Нито „генерал“ Сидни, за голямо нейно възмущение, въпреки че Дмитрий набързо й обясни защо.

Всичко започна, когато Виктор откри, че колата му има „повреда в двигателя“. Не беше щастлив от факта, но не отправи обвинения. Все пак, според мен, всички — дори Соня и Робърт — може би се досещаха, че повредата не беше случайна. Това означаваше, че всички трябваше да се натъпчем в хондата, която не беше предназначена за толкова много пътници. Заради това Дмитрий измисли остроумен план за разпределението ни по седалките. Разбира се, една от тези „седалки“ се оказа просто мястото за багаж най-отзад. Не беше много тясно, но когато Сидни узна, че се предвижда това да бъде нейната седалка, обвини Дмитрий, че я обижда допълнително, след като й бе отнел ключовете за колата.

Не се осмелих да й го кажа, но ми се стори съвсем разумно тя да се настани отзад. Схемата за местата на Дмитрий беше съобразена с това да се сведат до минимум заплахите вътре в колата. Дмитрий бе зад волана, а Робърт — до него. На задната седалка бяха Виктор и Соня, а аз се настаних помежду им. Така се осигуряваше по един пазител на всеки ред, братята бяха разделени, а владеещите магията на духа също не бяха един до друг. Когато му възразих, че той можеше да си размени мястото с моето, без да се нарушават мерките за сигурност, Дмитрий ми напомни, че няма да е безопасно аз да шофирам, защото не е изключено внезапно да се потопя в съзнанието на Лиса. Беше съвсем разумен довод. А колкото до Сидни… е, нали тя не беше нито заплаха, нито боец, така че спокойно можеше да заеме мястото за багажа най-отзад. И като заговорихме за ненужен товар…

— Трябва да се отървем още сега от Виктор и Робърт — промърморих на Дмитрий, докато натоварвахме в хондата провизиите и оскъдния ни багаж (с което още повече се ограничи пространството за Сидни, за голямо нейно огорчение). — Направиха това, което искахме от тях. Ще бъде опасно да продължим да ги държим при нас. Време е да ги предадем на пазителите. — Братята искаха да ни придружат до откриването на сестрата или брата на Лиса. Ние се съгласихме, но не беше проява на щедрост. Просто още не можехме да си позволим да ги изпуснем от поглед.

— Съгласен съм — каза Дмитрий, като леко се намръщи. — Но няма как да стане. Поне засега. Не можем да ги оставим вързани един за друг край пътя, ще се освободят и ще продължат на автостоп. По очевидни причини не можем да ги предадем на пазителите.

Метнах поредната торба е храна в колата и се облегнах на бронята на хондата.

— Сидни би могла да ги предаде.

— Вероятно така ще е най-добре — кимна той, — обаче не искам да се разделя с нея, докато не стигнем до… хм, до там, закъдето пътуваме. Може да ни потрябва нейната помощ.

Въздъхнах.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги влачим със себе си.