Последна саможертва

Придружихме я до дневната, като прекъснахме разговора между Виктор и Робърт. Соня и Робърт застинаха, докато се измерваха с погледи. Виктор ни удостои с една от многозначителните си усмивки.

— Вече сме станали и се разхождаме. Открихте ли това, което търсим?

Дмитрий го стрелна със същия поглед, с който бе възнаградил и мен, когато поисках да я разпитам.

— Не още.

Соня откъсна поглед от Робърт, пристъпи бързо към вътрешния двор и се спря, когато видя счупените стъкла.

— Разбили сте вратата ми — отбеляза.

— Неизбежните вреди — промърморих. Стори ми се, че с периферното си зрение зърнах как Дмитрий завъртя очи.

Соня отвори вратата и излезе навън. От гърдите й се изтръгна смаяно възклицание, тя рязко спря и вдигна глава нагоре. Небето беше идеално, безоблачно и синьо, а слънцето тъкмо пресичаше хоризонта, обливайки всичко в златисто сияние. Аз също излязох навън, за да се насладя на топлата му ласка върху кожата си. Част от нощния хлад още се усещаше във въздуха, но ни очакваше горещ ден.

Всички излязоха навън, но Соня сякаш не ги забеляза. Вдигна ръце нагоре, все едно искаше да улови слънцето и да го задържи в шепите си.

— Толкова е красиво. — Накрая отклони поглед и очите ни се срещнаха. — Нали? Някога виждала ли си нещо толкова красиво?

— Красиво е — повторих. Не зная защо, но се чувствах едновременно щастлива и тъжна.

Тя се разходи из двора, като оглеждаше всяко растение и цвете. Докосваше венчелистчетата, вдъхваше уханието им.

— Толкова е различно… — Няколко цветя привлякоха вниманието й. — Тези не цъфтят през нощта! Виждате ли ги? Виждате ли цветовете? Можете ли да ги помиришете?

Въпросите не бяха отправени към никого конкретно. Ние я наблюдавахме като хипнотизирани. Накрая тя се отпусна върху шезлонга и се огледа щастливо, замаяна от толкова много багри и аромати, от тази красота, която не бе забелязвала като стригой. Когато стана ясно, че тя няма намерение да ходи никъде, се извърнах към Дмитрий и му повторих съвета на Сидни — да го сменя, а той да поспи, докато чакаме Соня да се възстанови. За моя изненада той се съгласи.

— Това е разумно. Когато Соня може да говори, ще трябва да потеглим оттук. — Усмихна се. — Сидни се превръща във военен стратег.

— Хей, не тя командва тук — подразних го. — Тя е само обикновен войник.

— Правилно. — Той плъзна върховете на пръстите си по бузата ми. — Съжалявам, капитане.

— Генерал — поправих го, затаила дъх от краткото му докосване.

Дмитрий подвикна към Соня нещо за довиждане, преди да изчезне в къщата. Тя кимна в отговор, но не съм сигурна дали наистина го чу. Виктор и Робърт изнесоха два дървени стола от кухнята и ги сложиха на сянка. Аз си избрах едно място на земята. Никой не говореше. Не беше най-откаченото ми преживяване, но определено беше странно.

След малко Сидни се върна с покупките и аз напуснах за кратко компанията, за да се видя с нея. Ключовете на Виктор отново бяха върху кухненския плот, което беше добър знак. Сидни вадеше най-различни пакети с храна и ми подаде кутия с дванадесет понички.

— Надявам се да ти стигнат — подхвърли.

Нацупих се на намека й, но взех кутията.

— Когато свършиш, ела навън — казах й. — Прилича на барбекю на прокълнатите. Само дето… няма грил.

Тя ме погледна озадачено, но когато малко по-късно се присъедини към нас, изглежда разбра какво имах предвид. Робърт си напълни купа със зърнена закуска, но нито Сидни, нито Виктор започнаха да се хранят. Подадох една поничка на Соня — първото нещо, което отклони вниманието й от гледката на двора. Тя започна да я върти между пръстите си.

— Не зная дали мога. Не зная дали мога да я ям.

— Разбира се, че можеш. — Припомних си как Дмитрий също гледаше неуверено храната. — С шоколадова глазура е. Много е вкусна.

Тя отхапа колебливо една малка хапка. Сдъвка я сигурно милион пъти и накрая преглътна. Затвори за миг очи и въздъхна.

— Каква сладост! — Бавно продължи да отхапва малки хапки. Отне й сякаш цяла вечност, за да изяде половината поничка, и накрая спря. Дотогава вече бях видяла сметката на три и нетърпението ми да свърша най-после някаква работа нарастваше с всяка изминала минута. Една част от него се дължеше на раздразнението от духа, а друга бе постоянното ми безпокойство, породено от желанието да помогна на Лиса.

— Соня — заговорих мило, напълно съзнавайки колко адски ще се ядоса Дмитрий, задето пренебрегвах инструкциите му. — Искаме да поговорим с теб за нещо.

— Мм-хм — промърмори тя, а погледът й се плъзна към рояка пчели, кръжащ над цветовете на орловите нокти.

— Имаш ли роднина… някоя жена, която, ъ-ъ, да е родила бебе преди време.

— Разбира се — отвърна тя. Една от пчелите отлетя от орловите нокти и кацна върху роза. Соня продължаваше да се взира в цветето. — Много.

— Бъди по-точна, Роузмари — обади се Виктор. — Съвсем точна.

Прехапах устни. Знаех, че избухването ми щеше да разстрои Соня. А навярно и Робърт.

— Това е било тайно бебе — продължих. — И ти си била посочена като бенефициент на банкова сметка, за да се грижиш за бебето… банкова сметка, открита от Ерик Драгомир.