Последна саможертва

— А защо Амброуз не е убил теб? — попита Кристиан. — Това би било по-логично.

Блейк не успя да отговори, защото Ейдриън се върна на темата, която обсъждаха преди малко. Очите му блестяха гневно.

— Майка ми не спи с никого. Тя дори не спи с баща ми.

— Хей, аз съм ги виждал — заяви невъзмутимо Блейк. — Направо щяха да се изядат. Споменах ли колко знойно парче е твоята…

— Престани — изрече Лиса предупредително. — Това не ни помага.

Ейдриън стисна юмруци.

— Нищо от това не ни помага! — Явно нещата не се развиваха по начина, по който се е надявал, когато е решил да доведе Лиса и Кристиан. — И няма да стоя тук и да слушам всички тези дивотии. — Ейдриън пресуши чашата си, скочи от стола и се насочи към изхода. Хвърли някакви банкноти, преди да излезе през вратата.

— Бедното момче — поклати глава Блейк. Отново бе добил арогантен вид. — Преживя толкова много с леля си, с майка си, а и гаджето му е убийца. Това още веднъж потвърждава правилото, че на жените не може да се вярва. — Смигна на Лиса. — Разбира се, присъстващите правят изключение.

Лиса се чувстваше не по-малко отвратена от Ейдриън, а един бърз поглед към Кристиан я увери, че и той изпитва същото. Време беше да си тръгват, преди някой наистина да халоса Блейк.

— Е, радвам се, че си поговорихме, но сега трябва да тръгваме.

Блейк я изгледа умолително.

— Но ти току-що дойде! Надявах се, че ще останеш малко по-дълго, за да се опознаем. — Беше съвсем ясно какво има предвид. — О, и Крескин, разбира се.

Този път Кристиан не си направи труда да го поправи. Просто улови ръката на Лиса.

— Да вървим.

— Да — кимна Лиса.

Блейк сви рамене и махна, за да си поръча още едно питие.

— Е, когато пожелаете наистина да експериментирате и опознаете един нов свят, елате при мен.

Кристиан и Лиса се запътиха към вратата.

— Наистина се надявам, че онова последното се отнасяше за теб, а не за мен — промърмори Кристиан.

— Това не е светът, който желая да опозная — намръщи се Лиса. Двамата излязоха навън и тя се огледа, в случай че Ейдриън още се мотаеше наоколо. Нямаше и следа от него. Беше си отишъл и тя не го обвиняваше. — Вече разбирам защо Амброуз и Ейдриън не го харесват. Той е такъв…

— Задник? — подсказа й услужливо Кристиан. Двамата се насочиха към нейната сграда.

— Предполагам.

— Достатъчно, за да извърши убийство?

— Честно? Не. — Лиса въздъхна. — Донякъде съм съгласна с Амброуз… Не мисля, че Блейк е достатъчно умен, за да планира и извърши убийство. Или че действително има мотив. Не мога да кажа дали хората лъжат или не, съдейки по аурите им, но неговата не разкрива нещо особено безчестно. Ти се шегуваше, но ако някой е способен да извърши убийство от ревност, защо просто двамата съперници да не се убият един друг? Много по-лесно е.

— И двамата са имали достъп до Татяна — напомни й Кристиан.

— Знам. Но ако в случая мотивът е любов и секс… по-вероятно да е някой, който е ревнувал от кралицата. Жена.

Помежду им се възцари продължително мълчание, никой нямаше желание да изкаже мислите си на глас. Накрая Кристиан наруши тишината.

— Като например Даниела Ивашков?

Лиса поклати глава.

— Не ми се вярва. Не ми прилича на убийца.

— Убийците никога не приличат на такива. Затова им се разминава.

— Да не би да изучаваш криминология или нещо подобно?

— Не. — Двамата бяха стигнали до входа на сградата, в която живееше Лиса, и Кристиан й отвори вратата. — Просто излагам някои факти. Знаем, че майката на Ейдриън никога не е харесвала Татяна по лични причини. А сега научихме, че двете са споделяли един и същи любовник.

— Аз все още не го вярвам. Не и без доказателство. Амброуз се закле, че убийството е политическо, а не лично.

— Амброуз е сред заподозрените.

Стигнаха до стаята на Лиса.

— По-трудно е, отколкото мислех. — Влязоха вътре и Кристиан обви ръце около нея.

— Знам. Но заедно ще се справим. Ще разрешим загадката. Но… може би някои неща трябва да си останат само между нас. Сигурно преувеличавам, но мисля, че е по-добре да не казваме на Ейдриън, че майка му е имала идеалния мотив да убие леля му.

— О, така ли мислиш? — Тя отпусна глава на гърдите му и се прозина.

— Време е за сън — рече Кристиан и я поведе към леглото.

— Трябва да си взема душ.

— Първо поспи. По-късно ще си вземеш душ. — Отметна завивките. — Аз ще спя с теб.

— С мен или до мен? — попита Лиса сухо и се плъзна в леглото.

— Истински сън. Имаш нужда. — Той се сгуши до нея, прегърна я и зарови лице в рамото й. — Разбира се, ако искаш, след това ще се впуснем в някоя официална сесия на съвета…

— Кълна се, че ако кажеш „малки Драгомирчета“, ще спиш в коридора.

Бях сигурна, че щеше да последва един от саркастичните отговори на Кристиан, негов патент, но му попречи поредното почукване на вратата. Той вдигна раздразнено глава.

— Не отваряй. Този път наистина.

Но това не бе присъщо на Лиса. Измъкна се от прегръдките му и от леглото.

— Не е Ейдриън…

— Тогава едва ли е важно — изтъкна Кристиан.

— Не можем да знаем. — Тя отиде до вратата и я отвори. На прага стоеше майка ми.