Последна саможертва

— Но ти не можеш… — Лиса посочи с ръка към моя гроб, но Кристиан вече бе започнал да се отдалечава. — Не можеш да го направиш! Тя си отиде. Ако и ти си отидеш, няма да остане никой…

Но Кристиан си бе отишъл, изчезнал в мъглата, която я нямаше само преди броени секунди. Лиса остана само с моя надгробен камък за компания. И за пръв път в живота си тя действително беше съвсем сама. Беше останала сама, когато семейството й умря, но тогава аз бях нейната опора, винаги до нея, готова да я защитавам. Когато се появи и Кристиан, той също прогони самотата, изпълни сърцето й с любов.

Ала сега… сега и двамата си бяхме отишли. Семейството й бе загинало. Тази празнота вътре в нея заплашваше да я погълне и това бе повече от загубата на връзката ни. Да си самотен, е нещо ужасно, ужасно. Нима при кого да отидеш, няма на кого да се довериш, никого не го е грижа какво се случва с теб. Беше сама и в гората, но онова преживяване въобще не можеше да се сравнява с това. Това не можеше да се сравнява с нищо.

Като се огледа, тя си пожела да легне в моя гроб и да сложи край на мъките си. Но… почакай. Тя действително можеше да сложи край на всичко. Кажи само „Стоп“, й беше казала старицата. Това бе всичко, което се изискваше, за да прекрати тази болка. Но нали това бе сън, създаден от магията на духа? Наистина изглеждаше по-реалистичен и по-всепоглъщащ от всичко, с което някога се бе сблъсквала, но накрая ще се събуди и сънят ще свърши. Само една дума и това щеше да се превърне в избледняващ кошмар.

Загледана в безлюдния кралски двор, тя едва не изрече думата. Но… искаше ли да сложи край? Беше се заклела да се пребори с тези изпитания. Ще се предаде ли заради един сън? Сън, че е останала съвсем сама? Беше толкова тъжно, но вледеняващата истина отново я порази: аз никога не съм била сама. Не знаеше дали би могла да се справя сама, но после осъзна, че ако не беше сън — защото, мили Боже, толкова реално й се струваше, — в истинския живот нямаше магическата дума „Стоп“. Ако не можеше да преодолее самотата на сън, тогава никога нямаше да се справи с нея, докато е будна. И колкото и да я изплаши това, тя реши да не отстъпва. Нещо я подтикна да закрачи към мъглата и тя тръгна… сама.

Очакваше мъглата да я отведе в градината край църквата. Но вместо това светът наоколо отново се промени и тя се озова на заседание на Кралския съвет, което не беше затворено за посетители, затова имаше доста морои като наблюдатели. Но за разлика от друг път, сега Лиса не седеше сред зрителите, а край масата на Кралския съвет, заобиколена от тринадесет стола. Тя седеше на мястото на фамилията Драгомир. Средният стол, принадлежащ на монарха, беше зает от Ариана Шелски. Определено е сън, подсказа й някаква рационална част от мозъка й. Тя си бе извоювала място в съвета, а Ариана бе спечелила трона. Прекалено хубаво, за да е истина.

Както винаги, в Кралския съвет се водеше разгорещен дебат. Позната бе и темата на разискванията — законът за възрастта. Някои от членовете на съвета възразяваха с довода, че това решение е неморално. Други припомняха, че заплахата от стригоите е прекалено голяма. Отчайващите времена изискват отчаяни действия, повтаряха те.

Ариана погледна нататък през масата към Лиса.

— Какво мисли фамилията Драгомир? — Сега Ариана не беше толкова любезна, както преди в микробуса, нито толкова враждебна, както беше Татяна. Ариана си оставаше неутрална, като кралица, ръководеща съвета и събираща информацията, която й бе необходима. Всички погледи в залата се насочиха към Лиса.

Неизвестно защо, но от главата й се изпариха всички смислени идеи. Езикът й надебеля в устата. Какво мислеше тя? Какво бе мнението й за закона за възрастта? Отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор.

— Аз… аз мисля, че е лош.

Лий Шелски, който би трябвало да е заел мястото на фамилията в съвета, след като Ариана бе станала кралица, изсумтя недоволно.

— Можете ли да поясните, принцесо?

Лиса преглътна.

— Снижаването на възрастта на пазителите не е разумен начин да се защитим. Ние се нуждаем от… нуждаем се от обучение, за да можем сами да се отбраняваме.

Думите й бяха посрещнати с още повече презрение и изненада.

— И ще ни поясните ли — намеси се Хауард Зеклос — как планирате да стане това? Какво е предложението ви? Задължително обучение за всички възрасти? Да въведем програма в училищата?