Последна саможертва

Лиса отново затърси трескаво нужните й думи. Какъв беше планът? Двете с Таша толкова пъти го бяха обсъждали, докато обмисляха стратегиите за всяка стъпка от внедряването на обучението. На практика Таша беше набила тези подробности в главата й с надеждата, че гласът на Лиса може да бъде чут. И ето я сега тук, представяща своята фамилия в Кралския съвет, с шанс да промени статуквото и така да подобри живота на мороите. Всичко, което в момента се искаше от нея, бе да обясни позицията си. Толкова много разчитаха на нея, толкова много очакваха да чуят думите, които така страстно бе повтаряла мислено досега. Но къде се дянаха? Защо не можеше да си ги припомни? Сигурно прекалено много бе забавила отговора си, защото Хауард с досада вдигна ръце.

— Знаех си. Оказахме се истински идиоти, като допуснахме едно момиченце в този съвет. Тя не може да ни предложи нищо полезно. С фамилията Драгомир е свършено. Свършено е и ние трябва да го приемем.

С фамилията Драгомир е свършено. Напрежението от това, че е последната от своята фамилия, тежеше на плещите на Лиса още от мига, в който един лекар й бе съобщил, че родителите й и брат й са мъртви. Последната от рода, който някога бе възвеличил мороите и бе дал едни от най-великите техни крале и кралици. Тя се бе клела пред себе си, отново и отново, че няма да се окаже разочарование пред паметта на предците си, че ще се погрижи да бъде възстановена гордостта на фамилията й. И ето че сега всичко това се разпадаше.

Дори и Ариана, която Лиса възприемаше като свой поддръжник, изглеждаше разочарована. Публиката започна да й се надсмива, да призовава да отстранят от съвета това хлапе с вързан език. Крещяха да напусне Кралския съвет. Но най-лошият призив бе:

— Драконът е мъртъв! Драконът е мъртъв!

Лиса се опита да заговори, но нещо я накара да се обърне назад. Там, на стената, висяха гербовете на дванадесетте най-знатни фамилии. Изведнъж отнякъде изникна мъж и се зае да сваля от стената този на фамилията Драгомир, с дракона и надписа на румънски. Сърцето на Лиса замря, когато в залата виковете станаха още по-силни, а унижението й нарасна. Стана от стола си. Искаше й се да побегне оттук, за да се скрие от злобата и неблагодарността. Вместо това краката й сами я отведоха до стената с печатите. Със сила, която не бе подозирала, че притежава, сграбчи дракона от ръцете на мъжа.

— Не! — изкрещя тя. Обърна поглед към публиката и издигна пред тях печата, сякаш предизвикваше всеки един от тях да се опита да й го отнеме или да отрече правото й на място в съвета. — Това. Е. Мое. Чувате ли ме? Това е мое!

Тя така и не разбра дали я чуха, защото всички изчезнаха, също както в гробището. Настъпи тишина. Сега се намираше в една от стаите за медицински прегледи в болницата на академията „Свети Владимир“. Познатата обстановка й действаше странно успокояващо — умивалника с оранжевия сапун за ръце, спретнато надписаните чекмеджета и лавици, дори и постерите по стените със съвети за здравето: УЧЕНИЦИ, ПРАВЕТЕ САМО БЕЗОПАСЕН СЕКС!

Също толкова успокояващо й подейства и училищната лекарка доктор Оленски. Тя не беше сама в стаята. Край Лиса — която седеше върху кушетката за медицински прегледи — се бе изправила терапевтката Диърдри и… аз. Да се видя тук, беше супер шантаво, но след погребението ми май вече нищо не можеше да ме учуди.

Смесица от противоречиви чувства завладяха Лиса, чувства, неподвластни на контрол. Щастието от това да ме види. Отчаянието от живота. Смущение. Подозрение. Не можа да задържи нито една от емоциите си, нито една от мислите си. Сега изпитваше много по-различни чувства от онези в Кралския съвет, когато не знаеше как да изрази мислите си. Този път мислите й бяха в ред, но тя просто бе забравила какво иска да каже. Тук нямаше за какво да мисли. Беше изпаднала в пълна духовна безизходица.

— Разбираш ли? — попита я доктор Оленски. Лиса подозираше, че лекарката вече й бе задала този въпрос. — Това е извън нашия контрол. Лекарствата повече не ти действат.

— Повярвай ми, ние не искаме да се самонараниш. Но сега и други са изложени на риск… е, ти можеш да разбереш защо предприемаме това действие. — Този път заговори Диърдри. Винаги я бях възприемала като самодоволна личност, особено защото терапевтичният й метод включваше най-вече отговарянето на въпроси с въпроси. Но сега в нея не се долавяше дори следа от увъртане. Днес Диърдри беше съвсем сериозна.

Нито една от думите им нямаше смисъл за Лиса, но споменаването на самонараняването пробуди нещо в нея. Сведе очи към ръцете си. Те бяха голи… и обезобразени от разрези. Разрезите, които си правеше, когато повече не можеше да издържа на напрежението, породено от магията на духа. За нея това беше единственият отдушник на напрежението, ужасяващ начин за облекчение. Но сега, като ги огледа, Лиса забеляза, че разрезите й са по-дълбоки и по-големи от преди. Подобни разрези граничеха със самоубийство. Тя отново вдигна глава.

— Кого… кого съм наранила?

— Не помниш ли? — попита доктор Оленски.