Последна саможертва

— Спасявам те — каза Лиса. — Спасявам и себе си. — Обърна се към доктор Оленски и Диърдри. — Разбирам какво се опитвате да направите. Всичко е наред. Отведете ме в Тарасов. Отведете ме там, където няма да навредя на никого. — Тарасов. Място, където по коридора бродят истински кошмари. Тя обви тялото си с ръце, докато лекарският кабинет се стопяваше пред погледа й, готова за следващата част от съня — студена каменна стена, с вериги по стените и стенещи морои по коридорите…

Ала когато светът отново се промени, тя не се озова в Тарасов. Отново бе в празната стая със старата жена и сребърната чаша. Лиса се огледа. Сърцето й биеше до пръсване. Беше изгубила представа за изминалото време. Струваше й се, че е минала цяла вечност. В същото време имаше чувството, че са изминали само няколко секунди, откакто тя и старата жена бяха разговаряли.

— Какво… какво беше това? — попита Лиса. Устата й беше пресъхнала, така че глътка вода сега щеше да й дойде много добре… но чашата бе празна.

— Твоите страхове — изрече жената и очите й блеснаха. — Всичките ти страхове, спретнато подредени в редица.

Лиса остави чашата върху масата с треперещи ръце.

— Беше ужасно. Беше духът, но… не приличаше на нищо, което съм виждала досега. Нахълта в съзнанието ми, профуча през него. Беше толкова реално. Имаше моменти, когато напълно вярвах, че това наистина се случва.

— Но не го спря.

Лиса се намръщи, като се замисли колко близко беше до този изход.

— Не.

Старата жена се усмихна, но нищо не каза.

— Дали… приключихме ли? — попита Лиса, ужасно смутена. — Мога ли да си вървя?

Старицата кимна. Лиса се изправи и огледа първо едната, после и другата врата, онази, през която влезе, както и другата врата в дъното на стаята. Все още в шок, Лиса машинално се запъти към вратата, през която бе влязла. Никак не й се искаше да се вижда пак с онези хора, които се бяха подредили в коридора, но се закле, че ще запази достойно изражение, както подобава на една истинска принцеса. Освен това групата там беше по-малка в сравнение с тълпата, която я поздрави след първия й изпит. Но стъпките й замряха, когато старата жена отново заговори и посочи вратата в дъното на стаята.

— Не. Онази врата е за всички, които са се провалили на изпита. Ти ще излезеш през тази.

Лиса се обърна и се приближи до съвсем скромно изглеждащата врата. Като че ли извеждаше някъде навън, което може би беше добре. Някъде, където ще е тихо и спокойно. Имаше чувството, че й се иска да каже нещо на тази стара жена, но не знаеше какво. Затова просто завъртя дръжката и пристъпи навън…

За да се озове сред тълпа, френетично крещяща за прославата на дракона.

Глава 22

— Изглеждаш ужасно щастлива.

Примигнах и видях Соня, вперила поглед в мен. Около нас се чуваше само равномерното бръмчене на хондата, а напред се виждаха правите очертания на магистрала 1–75. Нямаше почти нищо друго за гледане навън, освен равнините и горите на Средния запад. Сега Соня не изглеждаше толкова стряскащо шантава, каквато беше в Академията или дори в къщата си. По-скоро създаваше впечатление, че още е смутена и разколебана, което си беше съвсем нормално. Поколебах се, преди да й отговоря, но накрая реших, че няма причина да го пазя в тайна.

— Лиса се справи с втория си изпит.

— Разбира се, че го е взела — обади се Виктор. Гледаше разсеяно през прозореца, извърнат настрани от мен. Интонацията му подсказваше, че само си губя времето, като съобщавам нещо, в което никой не би трябвало да се съмнява.

— А тя добре ли е? — намеси се Дмитрий. — Да не е пострадала?

Подобен въпрос някога би пробудил пристъп на ревност в мен. Но сега го възприех само като признак на общата ни загриженост за Лиса.

— Тя е добре — уверих го, но се съмнявах дали бе напълно вярно. Физически не беше пострадала, но след това, което бе видяла… ами, това оставяше белези от друго естество. Очакваше я изненада и при излизането й от задната врата. При влизането си от предната тя бе посрещната от малка група зрители и бе решила, че само неколцина са дошли толкова късно, за да видят кандидатите. Нищо подобно. Оказа се, че всички чакат отзад, за да видят победителите в надпреварата. Вярна на обещанието си, Лиса не загуби самообладание. Премина напред с високо вдигната глава, усмихвайки се на зяпачите и на феновете си, все едно че вече бе спечелила кралската корона.

На мен все повече ми се доспиваше, но триумфът на Лиса задълго задържа радостната усмивка на лицето ми. Имаше нещо уморително в тази безкрайна магистрала, водеща неизвестно къде. Виктор бе затворил очи, облегнал глава на стъклото на прозореца. Не можех да видя лицето на Сидни, когато се обърнах към нея, за да проверя как е, затова предположих, че също е решила да подремне или просто се е излегнала назад. Прозинах се, докато се питах дали да не поема риска, като се предам на съня. Когато потеглихме от къщата на Соня, Дмитрий бе настоявал да поспя, защото знаеше, че са ми нужни повече от двата часа сън, които Сидни ми бе дала.