Последна саможертва

— Бъди внимателна — напомни ми Дмитрий, докато слизахме от колата.

— И ти — не му останах длъжна. Това ми спечели още една усмивка, този път малко по-топла, по-чувствена.

Емоциите, които раздвижи у мен, отлетяха, докато вървяхме със Соня и Сидни по тротоара. Гърдите ми се стегнаха. Това беше. Или не беше? Нима бяхме стигнали до крайната цел на пътуването ни? Наистина ли бяхме открили другия представител на фамилията Драгомир напук на всичко? Или още от самото начало са ме заблуждавали?

Не само аз бях изнервена. Усещах, че Соня и Сидни са не по-малко напрегнати. Изкачихме стъпалата пред входа. Поех дълбоко дъх и натиснах звънеца.

След няколко секунди вратата отвори един мъж — беше морой. Обещаващо начало.

Огледа ни, несъмнено чудейки се какво правят на прага му жена морой, момиче дампир и млада жена от човешката раса. Все едно някой си правеше кофти шега с него.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

Внезапно загубих дар слово. Нашият план включваше велики дела: откриването на любовницата на Ерик и детето, рожба на тяхната любов. Но така и не бяхме изяснили какво ще кажем, когато наистина ги намерим. Искаше ми се вместо мен да заговори някоя от спътничките ми, но това се оказа излишно. Домакинът морой внезапно отклони погледа си от мен. Пое дълбоко дъх.

— Соня? — ахна. — Ти ли си?

В този миг отвътре се провикна момичешки глас:

— Хей, кой е дошъл?

Една височка и слаба фигура се провря покрай мъжа — фигура, която познавах. Дъхът ми окончателно секна, докато се взирах в буйния водопад от светлокестеняви къдрици и в светлозелените очи — очи, които толкова отдавна трябваше да ми подскажат истината. Не можах дума да отроня.

— Роуз! — възкликна Джил Мастрано. — Какво правиш тук?

Глава 23

Следващите няколко секунди тишина ни се сториха като цяла вечност. Всички бяха смутени, всеки по напълно различни причини. Първоначалната изненада на Джил бе примесена с възбуда, но докато местеше поглед от лице на лице, усмивката й постепенно взе да помръква и накрая изглеждаше не по-малко смутена от нас.

— Какво става? — попита един нов глас. След броени мигове Емили Мастрано застана до дъщеря си. Емили огледа мен и Сидни с любопитство, но веднага след това ахна, когато забеляза третия член на групата ни. — Соня! — Със сгърчено от паника лице Емили дръпна Джил зад себе си. Емили не притежаваше бързите рефлекси на пазителите, но трябваше да й призная, че реагира много скоростно.

— Емили? — Гласът на Соня бе едва доловим, пресеклив. — Аз съм… аз съм… наистина съм аз.

Емили се опита да издърпа навътре и мъжа, но се спря, когато се вгледа по-внимателно в Соня. Като всички останали, и тя бе длъжна да признае очевидното. Соня вече не притежаваше характерните за стригоите черти. Освен това се бе появила на прага на къщата посред бял ден, при ярка слънчева светлина. Емили се запъна, преди да отвори уста да каже нещо, но устните й не успяха дори да помръднат. Накрая се обърна към мен:

— Роуз… какво става?

Бях изненадана, че гледа на мен като на авторитетна личност, първо, защото се бяхме срещали само веднъж досега и второ, честно казано, аз също не бях наясно какво ставаше. Направих няколко опита, преди да успея да проговоря:

— Мисля, че… мисля, че първо трябва да влезем вътре…

Емили отново насочи поглед към Соня. Джил се опита да си проправи път напред, за да проумее за какво бе цялата тази драма, но майка й продължаваше да блокира вратата, все още неуверена, че е безопасно. Не можех да я обвинявам. Най-после бавно ни кимна и отстъпи от вратата, за да ни пусне вътре.

Сидни хвърли бърз поглед назад към колата, където ни чакаха Виктор, Робърт и Дмитрий.

— Какво ще правим с тях? — попита ме тя.

Поколебах се. Искаше ми се Дмитрий да бъде този, който ще взриви бомбата, но може би Емили бе в състояние да се справя с изненадите само ако й се поднасяха една по една. Не беше нужно да се движиш в кръговете на висшата аристокрация, за да знаеш кой е Виктор Дашков и как изглежда. Доказателство за това бе пътуването ни до Лас Вегас. Обърнах се към Сидни и поклатих глава.

— Те могат да изчакат.

Настанихме се във всекидневната на къщата. Емили ни запозна със съпруга си Джон Мастрано — мъжа, който ни беше отворил вратата. Домакинята бе преодоляла смущението си и предложи да ни донесе по нещо за пиене, като при най-обикновено посещение, но изражението на лицето й потвърждаваше, че още е в шок. Подаваше ни чашите с вода сковано, като робот, толкова бледа, че можеше да мине за стригой.

Джон хвана ръката на съпругата си веднага щом тя седна до него. Продължаваше да ни оглежда подозрително, но към жена си преливаше от обич и загриженост.

— Какво става?

Очите на Емили още блуждаеха.

— Аз… не зная. Братовчедка ми е тук… но не разбирам как… — Отново отмести поглед към мен, после към Сидни и накрая пак към Соня. — Как е възможно това? — Гласът й потрепери.