Последна саможертва

— По-добре ще бъде, ако не си замесен — казах и силно стиснах ръцете му. — По-добре ще е, ако не знаеш подробностите.

— А междувременно мога да си клатя краката в блажено неведение, знаейки, че във врата ти диша елитен отряд.

— Ейдриън, моля те! Моля те, просто ми се довери. Повярвай ми. Имам основателна причина — замолих го аз.

Той пусна ръцете ми.

— Вярвам само, че ти си мислиш, че имаш основателна причина. Не мога да си представя заради какво си заслужава да рискуваш живота си.

— Та аз правя това през целия си живот — припомних му. Изненадах се колко сериозно прозвуча току-що казаното от мен. — Някои неща си заслужават.

Искри като от статично електричество накъсаха образа, който виждах, като при влошена от смущения телевизионна картина. Светът започна да помръква.

— Какво става? — извиках тревожно.

Той се намръщи.

— Някой или нещо се опитва да ме събуди. Вероятно майка ми ме проверява за стотен път.

Протегнах ръце към него, но той вече избледняваше.

— Ейдриън! Моля те, не казвай на никого! На никого.

Не разбрах дали чу молбите ми или не, защото сънят ми напълно изчезна. Събудих се в колата. Първото, което ми се искаше, беше да изругая яростно, но не исках да се издавам. За нищо на света спътниците ми не биваше да узнават за идиотщината, която бях допуснала. Огледах се нервно и едва не подскочих, като видях напрегнато вторачените в мен очи на Соня.

— Беше те споходил сън, създаден от магията на духа — рече тя.

— Откъде знаеш?

— От аурата ти.

Смръщих вкиснато вежди.

— Някога смятах аурите за нещо супер, но точно сега започват адски да ме дразнят.

Тя леко се позасмя — за пръв път, откакто бе преобразена.

— Те съдържат много ценна информация, ако знаеш как да ги разчиташ. С Василиса ли беше?

— Не. С гаджето ми. И той владее магията на духа.

Очите й се разшириха от изненада.

— С него ли беше?

— Да. Защо? Какво лошо има?

Тя се намръщи. Изглеждаше озадачена. След няколко мига отмести погледа си към предната седалка, където бяха Дмитрий и Робърт. После очите й пак се впиха в мен изпитателно, и то така, че ледени тръпки полазиха по гръбнака ми.

— Нищо — изрече едва чуто. — Нищо лошо няма.

Изсумтях презрително.

— Хайде де, определено ми се стори…

— Тук! — извика Соня, като рязко се извърна от мен, наведе се напред и посочи накъде да продължим. — Давай по тази отбивка.

Едва не подминахме „тази отбивка“ от магистралата. Дмитрий бе принуден да предприеме фантастична маневра — като онази при бягството ни в Пенсилвания — за да вземе завоя. Колата се раздруса и поднесе. Чух как Сидни извика зад мен.

— Следващия път ме предупреждавай по-отрано — отбеляза Дмитрий.

Но Соня не го слушаше. Погледът й беше изцяло прикован в пътя, по който напредвахме сега. Стигнахме до един светофар и пред нас се появи приветлив надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В АН АРБЪР, МИЧИГАН. Искрицата живот, която преди малко бях съзряла в очите на Соня, угасна, за да отстъпи на обичайното й напрегнато състояние, като на някакъв робот. Въпреки увещанията на Сидни, Соня все още се притесняваше от това пътуване. Още страдаше от чувство за вина. Още се мислеше за предателка.

— Къде сме? — попитах неспокойно. — И колко дълго пътуваме? — Едва бях забелязала как премина пътуването. Отначало бях будна, но останалото ми се губеше заради виденията ми с Лиса и Ейдриън.

— Шест часа — отговори ми Дмитрий.

— Дай наляво и завий надясно на следващия ъгъл — нареди му Соня.

В колата надвисна напрежение. Сега всички бяха будни. Сърцето ми се разтуптя лудешки, докато навлизахме все по-навътре в предградието. Коя бе къщата? Наближавахме ли? Не е ли някоя от онези там? Пътувахме бързо, но на мен ми се стори безкрайно. Затова всички колективно въздъхнахме облекчено, когато Соня внезапно посочи една къща.

— Ето. Тук е.

Дмитрий отби в алеята за автомобили пред тухлена къща с идеално окосена морава пред нея.

— Сигурна ли си, че твоите роднини още живеят тук? — попитах Соня.

Тя остана безмълвна и осъзнах, че отново е вярна на обещанието си. Състояние на пълен блокаж. Повече нищо нямаше да мога да изтръгна от нея.

Дотук с напредъка в общуването.

— Мисля, че има само един начин да проверим — промърморих, докато откопчавах колана на седалката си. — Планът си остава същият, нали?

По-рано двамата с Дмитрий бяхме обсъдили кой да слезе и кой да остане да дежури в колата, ако Соня ни отведе на верния адрес. Не беше разумно да оставяме двамата братя сами в колата. Въпросът бе кой да ги охранява. Решихме Дмитрий да се заеме с това, докато аз и Сидни придружаваме Соня на срещата с роднините й, които несъмнено ги очакваше шокиращо посещение.

— Планът си остава същият — кимна Дмитрий. — Ти отиваш до входа на къщата. Не изглеждаш толкова застрашителна.

— Хей!

Той ми се усмихна.

— Казах „изглеждаш“.

Но в думите му имаше истина. Дори и когато беше напълно спокоен, около Дмитрий витаеше нещо силно и заплашително. Трите жени на прага щяха да се сторят по-безобидни на обитателите на къщата — особено ако се окаже, че роднините на Соня са се преместили. По дяволите, нищо чудно тя да ни беше довела нарочно на грешен адрес.