Последна саможертва

— Става дума за теб… — Млъкнах. Бях се втурнала в тази авантюра, готова да открия роднината на Лиса — сестра й, вече го знаехме, — без да се замислям за евентуалните усложнения. Трябваше да се досетя, че това е пазено в тайна от всички — включително и от въпросното дете. Не се бях замисляла какъв шок може да се окаже за нея. Освен това не ставаше дума за някой случаен непознат. Това беше Джил. Джил. Моята приятелка. Момичето, което беше като по-малка сестра на всички нас, тази, която толкова упорито издирвахме. Какво се готвех да й причиня? Като погледнах към Джон, осъзнах, че нещата са още по-лоши. Дали Джил вярваше, че Джон е нейният баща? Имаше опасност това семейство да се разтърси из основи, а виновната щях да се окажа аз.

— Недей! — изкрещя Емили, като отново скочи на крака. — Махайте се! Всичките! Не ви искам тук!

— Госпожо Мастрано… — заговорих аз. — Не можете да се преструвате, че това не е истина. Трябва да го приемете.

— Не! — Тя ми посочи вратата. — Махайте се! Вън или ще… ще извикам полиция! Или пазителите! Ти… — Сега, след като бе избледнял първоначалният шок от неочакваната поява на Соня, осъзна нещо. Виктор не беше единственият престъпник сред мороите, когото издирваха. — Ти си избягала от затвора! И си убийца!

— Не е! — отрече Джил и се хвърли напред. — Казах ти, мамо. Вече ти казах, че това е някаква ужасна грешка…

— Махайте се! — повтори Емили.

— Като ни изгоните, няма да промените истината — заявих, докато с всички сили се опитвах да остана спокойна.

— Ще бъде ли някой така любезен да ми обясни какво, по дяволите, става тук? — Лицето на Джон се бе зачервило от гняв. Целият беше настръхнал. — Ако не получа отговор до тридесет секунди, ще повикам пазителите и полицията.

Погледнах към Джил. Не знаех какво да кажа. Не знаех как да обясня от какво се нуждаем или поне не можех да го направя тактично. Сидни обаче нямаше такъв проблем.

— Той не е твоят баща — изтърси тя безцеремонно и посочи към Джон.

В стаята настана тишина. Джил изглеждаше почти разочарована, все едно че бе очаквала по-вълнуващи разкрития.

— Знам. Той ми е доведен баща. Но го смятам за свой.

Емили отново рухна на дивана и закри лицето си с шепи.

Явно плачеше, но бях съвсем сигурна, че всеки миг може да скочи и да се обади на властите. Трябваше по-бързо да приключим с всичко това, колкото и да беше болезнено.

— Точно така. Той не е твоят биологичен баща — потвърдих, като се втренчих изпитателно в Джил. Очите. Как досега не съм забелязала очите й? — Твоят истински баща е Ерик Драгомир.

Емили нададе пронизителен звук.

— Не — замоли се тя. — Моля ви, не правете това.

Гневът на Джон се стопи, за да отстъпи пред пълното му объркване. Това състояние изглежда беше предпочитаното от всички в тази стая.

— Какво?

— Това… не… — Джил поклати бавно глава. — Това е невъзможно. Моят баща е бил просто… просто някакъв тип, който е избягал от нас.

Донякъде можеше да й се признае, че не беше далеч от истината, помислих си.

— Бил е Ерик Драгомир — повторих. — Ти си част от тяхната фамилия. Сестра на Лиса. Ти си… — Сега дори и аз се стреснах, като осъзнах, че отсега нататък трябва да гледам на Джил по съвсем нов начин. — Ти си кралска особа.

Джил винаги бе изпълнена с неугасима енергия и оптимизъм, справяше се с предизвикателствата на този свят с наивна надежда и очарование. Но сега лицето й беше мрачно и сериозно, което я правеше да изглежда по-възрастна от своите петнадесет години.

— Не. Това е някаква шега. Баща ми е бил най-обикновен несретник. Аз не съм… не. Престани с това, Роуз.

— Емили. — Гласът на Соня ме стресна. Изненадах се да я чуя да говори. Още повече се изненадах от изражението й. Властно. Сериозно. Решително. Соня беше по-млада от Емили с… с колко? Може би с десетина години, предположих. Но Соня се взираше в братовчедка си с поглед, от който Емили изведнъж заприлича на непослушно дете. — Емили, откажи се, няма смисъл. Трябва да й кажеш. За Бога, трябва да кажеш и на Джон. Не можеш вечно да го криеш.

Емили вдигна глава и погледна Соня в очите.

— Не мога да го кажа. Знаеш какво ще се случи… Не мога да й причиня това.

— Никой от нас не знае какво ще се случи — възрази Соня. — Но нещата може да се влошат още повече, ако сега не ги овладееш.

След дълга пауза Емили най-после извърна очи и заби поглед в пода. Безкрайната тъга, изписана на лицето й, направо разби сърцето ми. И не само моето.

— Мамо? — попита я Джил с треперещ глас. — Какво става? Всичко това е една голяма бъркотия, нали?

Емили въздъхна примирено и вдигна очи към дъщеря си.

— Не. Ти си дъщеря на Ерик Драгомир. Роуз е права. — Джон издаден лек, приглушен звук, но не посмя да прекъсне жена си. В отговор тя отново му стисна ръката. — Това, което в продължение на години съм ти разказвала… беше истина. В по-голямата си част. Двамата имахме краткотрайна… връзка. Не беше долнопробна или евтина. Но беше кратка. — Замълча за миг, за да погледне този път към Джон. Изражението й се смекчи. — Казах ти…

Той кимна.