Последна саможертва

— Моля те, мамо — помоли я Джил. Нефритенозелените очи, характерни за всички потомци на рода Драгомир, гледаха Емили с много обич. Знаех, че Джил може да не се подчини на родителите си и да избяга, но не искаше да постъпи така, освен ако нямаше друг избор.

Емили се загледа с невиждащ поглед в пространството. Очите й, обрамчени с дълги и гъсти мигли, бяха отсъстващи, но в тях бе легнала сянка на примирение. И въпреки че се опитваше да провали моите планове, знаех, че го прави само от любов и загриженост — качества, които сигурно бяха привлекли Ерик към нея.

— Добре — изрече най-после Емили с въздишка. — Джил може да замине, но и аз ще я придружа. Няма да отидеш без мен на онова място.

— Нито без мен — присъедини се Джон. Той още изглеждаше объркан, но явно бе решил да подкрепи жена си и заварената си дъщеря. Джил изгледа и двамата с благодарност, което ми напомни, че току-що бях разбила едно сплотено досега семейство. В плановете ми не се предвиждаше Емили и Джон да дойдат с нас, но не можех да ги обвинявам, че искат да са с детето си, пък и не виждах с какво можеха да ни навредят. Освен това се нуждаехме от Емили, за да разкаже на всички за Ерик.

— Благодаря ви — кимнах. — Много ви благодаря.

Джон ме изгледа враждебно.

— Все още не сме се занимали с факта, че в дома ни има личност, която се укрива от закона.

— Роуз не го е направила! — извика Джил пламенно. — Натопили са я.

— Точно така. — Поколебах се, преди да изрека следващите думи. — Вероятно от онези, които се противопоставят на Лиса.

Емили пребледня, но трябваше да остана честна докрай, дори и ако с това щях да потвърдя опасенията й. Тя съумя да успокои дишането си.

— Вярвам ти. Вярвам ти, че не си го направила. Не зная защо… но ти вярвам. — Почти се усмихна. — Не, зная защо. Заради онова, което казах преди малко за онези усойници в двора. Те са способни на подобни неща. Но не и ти.

— Сигурна ли си? — попита Джон притеснено. — Защото тази бъркотия с Джил е достатъчно лоша дори и без да приютяваме престъпници в дома си.

— Сигурна съм — повтори Емили. — Соня и Джил вярват на Роуз, както и аз. Всички сте добре дошли да останете в дома ни тази вечер, защото едва ли ще можем веднага да потеглим за кралския двор.

Отворих уста, за да възразя, че е най-добре да тръгнем веднага, но Сидни ме сръга с лакът.

— Благодаря ви, госпожо Мастрано — изрече, като прибягна до дипломатическите умения на алхимиците. — Би било чудесно.

Потиснах недоволството си. Времето ме притискаше, но знаех, че семейство Мастрано имат право да се приготвят за пътуването. А и беше по-добре да пътуваме през деня. След като прецених приблизително разстоянието, се успокоих, че ще можем за един ден да се върнем в кралския двор. Кимнах в знак на съгласие с казаното от Сидни и се примирих е факта, че ще преспим в къщата на семейство Мастрано.

— Благодаря. Оценявам го. — Внезапно се сетих нещо. Припомних си думите на Джон: Тази бъркотия с Джил е достатъчно лоша дори и без да приютяваме престъпници в дома си. Усмихнах се на Емили с най-убедителната си и успокояваща усмивка. — Ние, хм, имаме още няколко приятели, които ни чакат отвън в колата…

Глава 24

Като се имаше предвид досегашната им враждебност, останах леко изненадана да видя как Соня и Робърт обединиха силите си, за да създадат илюзията за братята Дашков. С нейна помощ промениха външния им вид, а като добавихме и фалшивите им имена, семейство Мастрано просто предположи, че братята са част от нашия все по-странен антураж. А и появата на още двама души сред гостите изглежда беше най-малкият им проблем.

Загрижена да се представи като добра домакиня, Емили не се ограничи само с приготвянето и поднасянето на храната. Тя се погрижи и да доведе една захранваща от нещо като „агенция за доставка на кръв по домовете“. Мороите, които живееха извън изолираните зони и се смесваха с хората, имаха достъп до тайните захранващи, които живееха наоколо. Обикновено тези захранващи се съпровождаха от охранители морои, които взимаха пари за тези свои услуги. Общоприето бе мороите просто да се появяват в дома на „собствениците“ на захранващите, но в нашия случай Емили уреди захранващата да бъде доведена в нейната къща.

Тя направи всичко това от любезност, както би сторила за всички гостуващи в дома й морой — дори и за такива, дошли с новини, от които се бе страхувала през по-голямата част от живота си. Тя дори не подозираше колко отчаяно се нуждаеха от свежа кръв мороите, които доведохме с нас. Лично аз нямах нищо против братята да страдат още известно време, тъй като липсата на кръв щеше да ги омаломощи, но Соня определено се нуждаеше от кръв, за да продължи възстановяването й.