Последна саможертва

— А аз ти отговорих, че миналото няма значение за мен. Никога не е повлиявало на чувствата ми към теб или към Джил. Но никога не съм си представял, че…

— Нито пък аз — съгласи се тя. — Дори не знаех кой е той, когато го срещнах за пръв път. Случи се, когато още живеех в Лас Вегас, и това там бе първата ми работа като танцьорка в едно шоу в „Часът на вещиците“.

Очите ми се разшириха от изненада. Изглежда никой не го забеляза. „Часът на вещиците“. Приятелите ми и аз посетихме това казино, докато преследвахме Робърт. И един от клиентите там пусна една шега за бащата на Лиса, който много си падал по танцьорките в шоуто. Знаех, че сега Емили работи в балетна трупа в Детройт и заради това тя, Джон и Джил живееха в Мичиган. Но никога не бях предполагала, че е започнала като танцьорка в Лас Вегас в пищен костюм, обсипан с пайети и пера. Но защо не? Все отнякъде е трябвало да започне, а при нейната висока, стройна и грациозна фигура този избор е бил съвсем естествен.

— Той беше толкова сладък… и толкова тъжен — продължи Емили. — Баща му току-що бе починал и той бе дошъл в казиното, за да удави мъката си. Разбирах колко опустошителна може да бъде подобна смърт, но сега… ами, сега наистина разбирам. Беше още една, поредна загуба за семейството му което все повече намаляваше. — Смръщи се замислено, сетне сви рамене. — Той беше добър и мисля, че наистина обичаше жена си. Но се чувстваше отчаян и изгубен, все едно бе попаднал на някое тъмно място, откъдето нямаше измъкване Не мисля, че ме е използвал. Беше загрижен за мен, макар да се съмнявам, че това, което се случи помежду ни би се случило при други обстоятелства. Както и да е, не страдах когато връзката ни приключи, и бях доволна да започна нов живот… докато не се появи Джил. Свързах се с Ерик, защото смятах, че беше редно да знае, макар да му дадох ясно да разбере, че не очаквам нищо от него. Тогава вече знаех кой е той и не исках нищо. Ако му бях позволила, мисля, че щеше да те признае, да присъства в живота ти. — Очите на Емили сега се приковаха в Джил. — Но бях наясно какъв е онзи свят. Дворцовият живот е политика, лъжи и подли интриги. Накрая единственото, което приех от него, бяха парите. Макар че не ги исках. Не исках да се чувствам като изнудвачка, но исках да съм сигурна, че бъдещето ти е подсигурено.

Заговорих съвсем прямо, без много да му мисля.

— Май не живееш като някоя, която има много пари. — Още не бях довършила и съжалих за думите си. Къщата им беше много приятна, едва ли би могла да се нарече бедна. Но и не съответстваше на значителните суми, които видях, че са били превеждани в онези банкови сметки.

— Не съм пръскала тези пари — заяви Емили. — Разбира се, държах ги подръка, ако потрябват за някакви спешни случаи, но повечето ги заделях за Джил, за бъдещето й. За да прави с тях каквото пожелае.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джил, поразена от разкритията. — За какви пари говориш?

— Ти си наследница — припомних й. — И си кралска особа.

— Не съм нито едното, нито другото — отсече тя. Сега приличаше на обезумяла, докато оглеждаше трескаво всички ни подред. Напомняше ми на сърна, готова да побегне. — Има някаква грешка. Всички вие се заблуждавате.

Емили се изправи, пристъпи към стола на Джил и коленичи на пода пред дъщеря си.

— Всичко е вярно. И съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин. Но това не променя нищо. Нашият живот няма да се промени. Ще продължим да живеем както досега.

Смесица от емоции промениха изражението на Джил — най-вече страх и объркване, — но тя се наведе надолу и зарови лице в рамото на майка си, знак, че приема всичко.

— Добре.

Беше трогателен миг и аз отново бях на косъм да се разплача. Имах свой дял в тази семейна драма, намесвах се в деликатните отношения между това дете и родителите му. Също както преди малко ми се искаше семейство Мастрано да изживеят този миг, но нямаше да могат.

— Не можете — казах им. — Не можете да живеете както преди. Джил… Джил трябва да отиде в кралския двор.

Емили рязко се отдръпна от Джил и впери гневен поглед в мен. Само преди секунда тя бе изцяло погълната от мъка и страдание. А сега от нея изригваха гняв и дива ярост. Сините й очи се приковаха в мен като две пронизващи остриета.

— Не. Тя няма да отиде там. Никога няма да отиде там.

Джил вече бе посещавала кралския двор, но както Емили, така и аз знаехме, че нямах предвид нещо като опознавателна екскурзия. Джил трябваше да се яви там с истинската си идентичност. Е, може би истинската не беше най-точната дума.

Не се вписваше в природата й да играе ролята на незаконна дъщеря на личност с кралски произход, поне не още. Тя си беше такава, каквато винаги си е била, но името й се бе променило. Тази промяна трябваше да бъде призната и кралският двор на мороите щеше да бъде разтърсен из основи.