Последна саможертва

— Длъжна е да отиде — продължих да настоявам. — Кралският двор е корумпиран и фамилията Драгомир трябва да участва активно в уреждането на проблемите. Сама Лиса няма власт да го стори, не и без необходимия семеен кворум. Всички останали кралски особи… ще се постараят да я стъпчат. Готвят се да прокарат закони, които няма да са от полза за никого от нас.

Емили оставаше коленичила до стола, сякаш закриляше с тялото си Джил от думите ми.

— Именно заради това Джил не бива да отива там. Точно заради това не позволих на Ерик да я признае. Не искам Джил да се намесва в дворцови интриги. Онзи дворец действа като отрова. Доказателство е убийството на Татяна. — Емили млъкна и ме изгледа пронизващо, с което ми напомни, че аз си оставах главната заподозряна. Очевидно още не бяхме загърбили тази грижа. — Всичките тези знатни аристократи… са порочни. Не искам Джил да стане една от тях. Няма да й позволя да заприлича на тях.

— Не всички кралски особи са такива — възразих й аз. — Лиса не е. Тя се опитва да промени системата.

Емили ме удостои само с една горчива усмивка.

— И как, според теб, се отнасят другите към нейната реформа? Сигурна съм, че има кралски потомци, които ще се зарадват да й запушат устата — особено онези, които не желаят да се възроди фамилията Драгомир. Казах ти вече: Ерик беше добър човек. Понякога си мисля, че не е съвпадение, задето родът му е мъртъв.

— Това е абсурдно! — ахнах аз. Но внезапно престанах да съм толкова сигурна.

— Наистина ли? — Погледът на Емили не се отдели от лицето ми, сякаш бе отгатнала съмненията ми. — Какво си мислиш, че ще направят, ако на сцената се появи още един представител на фамилията Драгомир? Говоря за онези, които и сега се противопоставят на Василиса. Какво, според теб, ще измислят, като разберат, че само една личност стои между тях и могъществото на нейната фамилия?

Това, за което намекваше, беше шокиращо… при все това знаех, че не е невъзможно. Като погледнах към Джил, стомахът ми се сви. Към такива изпитания ли щях да я тласна? Сладката, невинна Джил. Джил, която мечтаеше за живот, изпълнен с приключения, и все още трудно можеше да заговори някое момче, без да се изчерви. Желанието й да се научи да се сражава беше наполовина младежки импулс и наполовина инстинкт да защитава себеподобните. Наистина, ако заемеше подобаващото й се място в кралските среди, технически би могла да помогне на своите — макар и не по начина, който очакваше. А това означаваше да се забърка в потайния и зловещ свят на дворцовите интриги.

Емили като че ли прие мълчанието ми за знак на съгласие. По лицето й се изписаха смесени чувства на триумф и облекчение, но те скоро изчезнаха, защото Джил внезапно проговори:

— Ще го направя.

Смаяни, всички се извърнахме. Досега я бях възприемала само като жертва и се отнасях жалостиво към нея. Ала ето че сега се изумих колко смела и решителна бе тя. В изражението й все още се долавяше малко шок и страх, но се появи и нещо стоманено, което никога досега не бях виждала в нея.

— Какво? — възкликна майка й.

— Ще го направя — повтори Джил още по-категорично. — Ще помогна на Лиса и… и на фамилията Драгомир. Ще отида с Роуз в кралския двор.

Реших, че сега не е моментът да споменавам безбройните трудности, пред които щях да се изправя, ако се появя в близост до кралския двор. Честно казано, вече бях стигнала до етапа, при който можех само да импровизирам, макар че изпитах известно облекчение, когато гневът на Емили се насочи в друга посока.

— Няма да отидеш! Няма да ти позволя да припариш там.

— Не можеш да взимаш решения вместо мен! — извика Джил. — Вече не съм дете.

— Но още не си и възрастна — възрази й Емили.

Двете се впуснаха в разгорещен спор и скоро се наложи Джон да се притече на помощ на жена си. В разгара на разгорещения семеен спор Сидни се наведе към мен и промърмори:

— Обзалагам се, че никога не си мислела, че най-трудното в откриването на твоята „спасителка“ ще бъде да убедиш майка й да й разреши да наруши вечерния час.

За нещастие в шегата й се съдържаше немалко истина. Нуждаехме се от Джил и аз със сигурност не бях предвидила подобно усложнение. Какво ще стане, ако Емили откаже да я пусне с нас? Очевидно за нея беше немислимо да бъде разкрита тайната за потеклото на Джил, още повече че бе успяла да я опази в продължение на приблизително петнадесет години. Имах предчувствието, че ако се стигне дотам, Джил няма да се поколебае да избяга в кралския двор. А аз от своя страна нямаше да се поколебая да й помогна.

Още веднъж Соня се намеси най-неочаквано в разговора:

— Емили, ще ме изслушаш ли? Всичко това е неизбежно да се случи, със или без твоето съгласие. Ако не пуснеш сега Джил, тя ще замине следващата седмица. Или догодина. Или след пет години. Истината е, че все някога ще се случи.

Емили се облегна на стола със сгърчено лице.

— Не. Не искам да стане така.

Красивото лице на Соня се помрачи.

— Животът, за съжаление, не се съобразява с това, което желаем. Действай сега, когато още можеш да предотвратиш всичко това да не се превърне в трагедия.