Последна саможертва

— Лиса го направи, нали? — възкликна Джил, която несъмнено бе запозната с мрачната история на своята роднина. Разбираемо бе, че е шокирана — и леко нервна, — но възбудата й все повече нарастваше. — Чух какво е станало с Дмитрий. Истина е, нали? Лиса може да лекува стригои. Тя го е спасила. Тя е спасила и… — Момичето се обърна към Соня, но ентусиазмът й леко спадна. Зачудих се какви ли истории е слушала за Соня. — Тя те е спасила.

— Не беше Лиса — осведомих я. — Спаси я, ъ-ъ, друг владеещ магията на духа.

Лицето на Джил светна.

— Ейдриън? — Бях забравила колко си падаше по него.

— Не… някой друг. Но това сега не е важно — додадох припряно. — Соня е… ами, тя отново е морой. Макар че още е много объркана. Буквално не е на себе си.

Соня тъкмо отпиваше от водата под все още изпитателния поглед на братовчедка си, но сега се обърна към мен с леко кисела, многозначителна усмивка.

— Мога сама да говоря за себе си, Роуз.

— Извинявай — смънках аз.

Емили се извърна към Сидни и се намръщи. Те се бяха запознали, но нищо повече.

— Защо си тук? — Емили не каза какво точно имаше предвид. Искаше просто да е наясно защо с нас беше жена от човешката раса. — Да не си захранваща?

— Не! — извика Сидни възмутено и скочи от мястото си до мен на канапето. Никога не я бях виждала толкова побесняла и отвратена. — Ако още веднъж го повториш, веднага ще се махна оттук! Аз съм алхимик.

Беше удостоена с недоумяващи погледи, а аз я дръпнах да седне до мен.

— По-спокойно, момиче. Не мисля, че те имат представа кои са алхимиците. — Тайно се радвах. Когато за пръв път попаднах на алхимиците, имах чувството, че от целия свят аз последна научавам за тях. Хубаво беше да знаеш, че и други нямат никаква представа за тях. Но в момента, за да опростя нещата, го обясних на Емили колкото можах по-просто. — Сидни ни помага.

Сълзите напираха в сините очи на Емили, когато отново се обърна към братовчедка си. Емили Мастрано си оставаше една от най-изумителните жени, които бях срещала. Дори разплакана, беше красива.

— Наистина си ти, нали? Доведоха те при мен. О, Господи! — Емили стана, отиде при братовчедка си и я прегърна силно. — Толкова ми липсваше. Не мога да повярвам.

Едва не се разплаках и аз, но строго си напомних, че сме дошли тук с мисия. Знаех колко стряскащо е всичко това. Току-що бяхме преобърнали света на фамилията Мастрано с главата надолу… а сега предстоеше още повече да усложня всичко. Мразех се, че вършех това. Искаше ми се те да разполагат с времето, което им бе необходимо, за да свикнат с новината да отпразнуват чудото от завръщането на Соня. Но часовникът в кралския двор — както и в живота ми — тиктакаше неумолимо.

— Да, доведохме я… — изрекох най-после. — Но има и друга причина да сме тук.

Не знаех дали тонът ми не им подсказа нещо, но Емили се отдръпна от Соня и застина, след което приседна до мъжа си. Някак си в този миг реших, че тя знае защо сме тук. Видях в очите и, че е смъртно изплашена — сякаш отдавна се страхуваше от това посещение, сякаш стотици пъти си го бе представяла. Продължих нататък.

— Ние знаем… знаем за Ерик Драгомир.

— Не — промълви Емили със странна смесица от грубост и отчаяние в интонацията. Упоритостта й беше забележително подобна на упоритостта на Соня, когато отначало отказваше да ни помогне. — Не. Няма да говорим за това.

Още в момента, в който видях Джил, още в мига, в който познах очите и, вече знаех, че сме дошли на правилното място. Думите на Емили — или, което бе по-важно, че тя не отрече — потвърдиха убеждението ми.

— Длъжни сме — заявих. — Сериозно е.

Емили се извърна към Соня.

— Ти ми обеща! Обеща ми, че няма да кажеш на никого!

— Не съм казала — заоправдава се Соня, но несигурността се завърна върху лицето й.

— Не го е направила — заявих категорично с надеждата да успокоя и двете. — Трудно е да се обясни…, но тя спази обещанието си.

— Не — повтори Емили. — Това не се случва. Не можем да говорим за това.

— Какво… какво става? — намеси се Джон. В очите му припламнаха гневни искри. Явно никак не му харесваше някакви непознати да разстройват жена му.

— Длъжни сме да говорим за това — заявих на Емили. — Моля ви. Нуждаем се от помощта ви. Нуждаем се от нейната помощ. — Посочих към Джил.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джил. Нетърпеливите искри в очите й бяха угаснали, охладени от реакцията на майка й.