Последна саможертва

Облегнах глава назад на седалката и затворих очи. Моментално заспах. Мракът, с който този сън ме обгърна, подхрани усещането ми, че ще ме споходи магията на духа. Сърцето ми запърха учестено, обзето едновременно от паника и от радост. След като станах свидетел на това, как Лиса се справи с поредния си изпит, сънищата, подвластни на магията на духа, внезапно придобиха зловещо усещане. В същото време това можеше да се окаже шанс да се видя с Ейдриън. И… точно така стана.

Само че се озовахме на едно съвсем неочаквано място. В градината на Соня. Загледах се удивена в ясното синьо небе над главата ми, в прекрасните цветя наоколо. Така се увлякох, че едва забелязах приближаването на Ейдриън. Беше облечен със зелен кашмирен пуловер, което го правеше трудно забележим на фона на храстите. Но на мен ми се стори по-прекрасен от всички чудеса в градината наоколо.

— Ейдриън!

Затичах се към него, а той с лекота ме вдигна на ръце и ме завъртя около себе си. Пусна ме да стъпя на тревата, огледа градината и кимна одобрително.

— Трябва по-често да те оставям да избираш местата за срещите ни. Имаш добър вкус. Но разбира се, това вече е ясно, след като аз съм ти гадже.

— Какво искаш да кажеш с това „да избирам местата“? — попитах го, като обвих ръце около врата му.

Той сви рамене.

— Като те потърсих и усетих, че спиш, призовах съня, но не мислех за определено място. Оставих този избор на твоето подсъзнание. — С раздразнен жест подръпна кашмирения си пуловер. — Впрочем не съм облечен подходящо за този пейзаж. — Пуловерът му проблесна и тутакси бе заменен от светлосива тениска с абстрактна щампа отпред. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

— Липсваше ми, малък дампир. Ти можеш през цялото време да шпионираш Лиса и всички нас. Но за мен най-доброто преживяване си остават тези сънища, макар че, честно казано, вече нямам представа по кое разписание си в момента.

Досетих се, че с това мое „шпиониране“ аз знаех повече от него за това, което току-що се бе случило в кралския двор.

— Лиса взе втория си изпит — съобщих му аз.

Да. Изражението му го потвърди. Не знаеше нищо за резултата от изпита, вероятно защото беше спал.

— Кога?

— Току-що. Оказа се труден, но тя се справи.

— Най-вече за нейна радост. Все пак… това ни дава възможност да спечелим малко време, за да изчистим името ти и да те върнем у дома. Макар че, ако бях на твое място, не съм много сигурен дали щях да го искам. — Отново огледа градината. — Западна Вирджиния е много по-готина, отколкото съм си мислел.

Засмях се.

— Само че сега не сме в Западна Вирджиния, което, между другото, не е толкова лошо. Това е градината на Соня Карп…

Вцепених се, неспособна да повярвам на току-що изреченото от мен. Бях толкова щастлива да го видя, толкова ми олекна… че се издъних. Лицето на Ейдриън стана много, много сериозно.

— Соня Карп ли каза?

В главата ми изникнаха няколко възможности. Разбира се, беше най-лесно да го излъжа. Можех да заявя, че това е място, на което съм била много отдавна, че ни е водила тук на екскурзия, за да видим дома й. Това обаче щеше да прозвучи адски неубедително. Освен това предположих, че по лицето ми си личи, че се измъчвам от чувство за вина. Добре се насадих. Една плитка лъжа нямаше да успее да заблуди Ейдриън.

— Да — признах си накрая.

— Роуз, Соня Карп е стригой.

— Вече не е.

Ейдриън въздъхна.

— Знаех си, че да стоиш далеч от всякакви бъркотии, е прекалено хубаво, за да е истина. Какво се случи?

— Ами… хм, Робърт Дару я преобрази.

— Робърт? — Ейдриън презрително сви устни. Двамата владеещи магията на духа никак не се понасяха. — И понеже имам чувството, че навлизаме в нещо като Територията на смахнатите — което означава много, щом го казвам аз, — ще направя предположение, че Виктор Дашков също е с теб.

Кимнах, но отчаяно закопнях някой да ме събуди, за да ме измъкне от разпита на Ейдриън. По дяволите! Как можах да се накисна в тази каша?

Ейдриън ме пусна и нервно закрачи наоколо.

— Добре, значи така. Ти, Беликов, алхимикът, Соня Карп, Виктор Дашков и Робърт Дару, всичките заедно, се размотавате някъде в Западна Вирджиния.

— Не — веднага отрекох.

— Не?

— Ние, хм, не сме в Западна Вирджиния.

— Роуз! — Ейдриън престана да кръстосва и се върна при мен. — Къде, по дяволите, се намираш? Твоят старец, Лиса, всички тук си мислим, че си добре и в безопасност.

— Така е — заявих надменно. — Просто не съм в Западна Вирджиния.

— Тогава къде си?

— Не мога… не мога да ти кажа. — Мразех се, че не можех да му кажа, особено след като видях изражението му. — Отчасти заради сигурността ни. Отчасти заради това, че… ами, хм, всъщност не зная къде точно се намираме.

Той ме улови за ръцете.

— Не можеш да постъпваш така. Този път не можеш просто да побегнеш накъдето ти скимне, заради някой свой шантав каприз. Не го ли разбираш? Ще те убият, ако те открият.

— Не е шантав каприз! Заели сме се с нещо много важно. Нещо, което ще помогне на всички нас.

— Нещо, което не можеш да споделиш с мен? — предположи той.