Последна саможертва

Споменът от последната минута отново изплува в паметта ми. Тази съвършена хармония, начинът, по който се загледа в мен и накара сърцето ми да запее. По дяволите, Соня твърдеше че между нас витаела едва ли не мистична връзка.

— Ако не е за любовта, за какво е тогава? — възкликнах огорчено.

— За това, че трябва да постъпваме правилно — промълви той тихо.

Да постъпваме правилно? Кое бе правилно и кое грешно… това бе темата на непрестанните ни спорове в „Свети Владимир“. Тогава още не бях на осемнадесет. Той беше моят учител. Бяхме определени да бъдем пазители на Лиса и трябваше да се посветим изцяло на нея. Всичките онези спорове защо трябва да стоим надалеч един от друг тогава бяха необходими. Но сега всичко това отдавна нямаше значение.

Щях да го затрупам с още много въпроси, ако някои не по-драска отвън по затворената с цип преграда, служеща за врата на палатката ни.

И двамата скочихме и се разделихме. Посегнахме към сребърните колове, оставени до нас. Сграбчих моя повече по инстинкт, защото знаех, че навън не бродеха стригои, само че напоследък стригоите бяха най-малката ни грижа.

— Роуз? Дмитрий?

Гласът едва се чуваше, но беше познат. Поуспокоих се и дръпнах ципа. Пред мен се показа Соня, коленичила пред входа на палатката. Също като нас и тя още беше е дрехите си от последните дни. Кестенявата й коса беше в пълен безпорядък. Но не изглеждаше наранена. Вероятно се бе измъкнала от преследвачите си съвсем невредима. Отдръпнах се, за да може да влезе в палатката.

— Колко е уютно тук вътре — измърмори, като се огледа. Скрили сте се на най-затънтеното място в целия къмпинг. Отне ми цяла вечност да намеря колата, която ми описа.

— Как се добра дотук? — попитах я.

Тя ми смигна.

— Вие не сте единствените, които могат да крадат автомобили. Или, в моя случай, да убеждава собствениците им „доброволно“ да ми ги отстъпят за временно ползване.

— Проследиха ли те? — попита Дмитрий. Той отново беше делови, без следа от преживяното само преди броени секунди.

— Не, поне доколкото бих могла да съм сигурна — отвърна тя, като се отпусна на пода с кръстосани крака. — Двама пазители се опитаха да ме проследят донякъде, но отдавна им загубих следите, както и те моите. Повечето от тях изглежда се интересуваха най-вече от вас двамата.

— Представям си — промърморих. — Много лошо, че Виктор е офейкал, иначе той щеше да бъде основната им грижа.

— Той не е убил кралицата — напомни ми тя унило. Явно накрая трябваше да й кажем защо издирваха Виктор, както и че той е бил преследвачът на Лиса в академията „Свети Владимир“. Соня бе усетила, че някой иска да й навреди. — Но добрите новини са, че зная къде са те сега.

— Къде? — попитахме в един глас двамата с Дмитрий.

При нашата толкова спонтанна и синхронна реакция на устните й разцъфна лека, но многозначителна усмивка.

— В Западен Мичиган — съобщи ни тя. — Поеха в посока, противоположна на кралския двор.

— По дяволите — промърморих. С Дмитрий бяхме потеглили на югоизток от Ан Арбър, прекосявайки предградията на Детройт, като накрая навлязохме в щата Охайо. Бяхме избрали грешната посока. Но видя ли Джил? Тя добре ли е?

— Добре е — кимна Соня. — Изплашена е, но иначе е добре. Описа ми достатъчно подробности за местността, където се намира, така че според мен ще успеем да открием мотела, в който я крият. Свързах се с нея в съня й преди два часа. Те също са били принудени да спрат, за да възстановят силите си. Виктор не се чувствал добре. Може би още са там.

— Тогава трябва веднага да тръгнем — рече Дмитрий, готов за действие. — След като потеглят на път, Джил ще е будна и няма да можеш да се свържеш с нея.

С удивителна бързина опаковахме палатката и всичко останало от престоя ни в къмпинга. Тази сутрин глезенът ми беше по-добре, но още ме наболяваше. Малко преди да се качим в колата й, Соня видя, че накуцвам, и ми извика да спра.

— Почакай.

Коленичи пред мен и опипа подутия ми глезен, които се подаваше изпод окъсаната ми рокля. Пое дълбоко дъх, притисна ръцете си до мен и мощен приток като от електрически ток прониза крака ми, последван от горещи и студени вълни. Щом всичко свърши и тя се изправи, от болката и подуването ми не бе останала и следа, както и от драскотините по кожата на крака ми. Вероятно бе изцерила и раните по главата ми. Владеещите магията на духа толкова често ме лекуваха, че вече не би трябвало да ми прави впечатление, но все още си остава донякъде шашващо.

— Благодаря ти. Но не биваше да го правиш… не биваше да използваш магията…

— Трябва да си в най-добрата си форма — прекъсна ме Соня. Погледът й блуждаеше нейде настрани от мен, към дърветата в далечината. — А пък магията… е, трудно е да й устоиш.

Наистина беше така, но се почувствах виновна, че беше използвала дарбата си заради мен — и се бе приближила към лудостта. След като Робърт я бе възстановил, съзнанието и донякъде се бе излекувало и тя трябваше да се възползва от това. Сега обаче не му беше времето за лекции, пък и изражението на Дмитрий красноречиво ми подсказа, че ще е по-добре да съм във форма.