Последна саможертва

Повечето от тази самодоволна тирада премина покрай ушите ми. Но част от нея се заби в съзнанието ми: като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Лиса. Не можех да му позволя да я нарани. Не можех да го оставя да я използва. Всъщност не можех да му позволя да използва и Джил. Лиса ми бе дала четки, нещо като гривна и броеница. Беше семейна скъпоценност на рода Драгомир, предназначена за тези, които я защитават. Това бе моят дълг: да браня всички от фамилията Драгомир. Никога не забравях мантрата на старите пазители: Те винаги са на първо място.

С умение, за което не подозирах, че притежавам, се надигнах от тресящата се земя и се опитах отново да се изправя. Успях, лъкатушейки по паркинга. И като вперих поглед във Виктор, усетих пристъп на това, за което Соня ме предупреждаваше: катализатора. Искрата, която подпалва мрака, който поемах от Лиса. Като се вгледах в него, видях всичките злини от целия ми живот, въплътени в един човек. Беше ли вярно това? Не, не съвсем. Но той бе наранил жестоко моята най-добра приятелка, като едва не я уби. Беше си играл с Дмитрий и мен, усложнявайки и без това обърканите ни отношения. Сега се опитваше да контролира други. Кога ще свърши всичко това? Кога Виктор ще престане да сее зло? Червено и черно забули зрението ми. Чух някакъв глас да вика името ми — казах си, че навярно е Соня. Но в този миг за мен нямаше нищо на този свят, освен Виктор и омразата ми към него.

Хвърлих се отгоре му, побесняла от гняв и заредена с адреналин, като изскочих от епицентъра на тресящата се земя, заплашваща да ме погълне. Отново се озовах до него и го блъснах в бетонната стена — при това с много повече сила, отколкото бе необходимо да блъсна дори някой стригой. От силния удар главата му отхвръкна назад. Чух странно изпукване и Виктор рухна на земята. Веднага се наведох над него, сграбчих го за раменете и го раздрусах.

— Ставай! — изкрещях. — Ставай и се бий с мен! — Но колкото и да го раздрусвах и крещях, Виктор не се изправи. Дори не помръдна.

Отзад ме сграбчиха някакви ръце, отчаяно опитващи се да ме отместят настрани.

— Роуз… Роуз! Спри. Спри се.

Не обърнах внимание на гласа, не обърнах внимание на ръцете. Цялата кипях от гняв и сила, исках — не, нуждаех се — Виктор да се изправи срещу мен, за да решим окончателно кой ще победи. Внезапно ме обзе някакво странно усещане, все едно че върхове на пръсти полазиха по кожата ми. Пусни го. Не исках, но за част от секундата ми се стори разумна идея. Леко охлабих хватката си, само колкото да позволя на тези ръце да ме отдръпнат назад. И тогава, изведнъж, изскочих от мъглата и осъзнах какво се бе случило. Този, които ме дърпаше, беше Соня. Тя беше прибягнала до слабо внушение, за да ме отстрани от полесражението и да ме накара да пусна Виктор. Магията й беше толкова силна, че дори не й бе нужно да ме гледа в очите. Държеше ме до себе си, макар вече да е знаела, че няма смисъл.

— Трябва да го спра — казах й, докато се опитвах да се освободя от хватката й. — Той трябва да си плати. — Отново се опитах да се нахвърля върху него.

Соня се отказа от опитите да ме възпре физически и вместо това реши да се ограничи само с думи.

— Роуз, той си плати! Мъртъв е. Не виждаш ли? Мъртъв. Виктор е мъртъв!

Не, не виждах — поне не отначало. Усещах само заслепяващата ме ярост, необходимостта да се добера до Виктор. Но тогава думите й достигнаха до мен. Когато сграбчих Виктор, усетих как тялото му омекна. Видях как очите му са вперени в… нищото. Тогава налудничавата, кипяща емоция в мен стихна, за да отстъпи на шока. Хватката ми отслабна и аз се взрях в него. И едва тогава осъзнах какво ми казваше Соня.

Разбрах какво бях извършила.

После чух някакъв ужасяващ звук. Тих стон прониза мозъка ми, смразен от ужаса. Озърнах се тревожно назад и видях Дмитрий, застанал до Робърт. Ръцете на Робърт бяха стегнати зад гърба му и Дмитрий го държеше без усилие, но Робърт се опитваше с все сили да се освободи. Разбира се, не успя. Наблизо беше и Джил, неспокойна, объркана и изплашена.

— Виктор! Виктор!

Воплите на Робърт, заглушени от сълзите му, бяха безполезни, също като моите усилия да накарам Виктор да се надигне от асфалта. Отново сведох поглед към тялото пред мен, едва осъзнаваща какво бях направила току-що. Досега си мислех, че пазителите са полудели така да реагират срещу Еди, задето беше убил един морой, но сега започвах да ги разбирам. Едно е да убиеш чудовище като някой стригой. Но да отнемеш живота на някого, дори той да е…

— Махни го оттук!

Соня беше застанала толкова близо до мен, че потръпнах от неочаквания й вик. Тя също бе коленичила, но сега скочи на крака и се обърна към Дмитрий.

— Махни го оттук! Колкото можеш по-бързо!