Последна саможертва

— Добре, господин Загадъчен. Това обаче не обяснява кои са „правилните неща“.

По лицето му се изписа смущение.

— Роуз, извършил съм много лоши неща, за повечето от които никога няма да мога да изкупя вината си. Сега единственото, което ми остава, ако искам да поправя живота си, е да забравя, да спра злото и да правя само това, което е правилно. А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам. Крада автомобили. Прониквам в къщи. Но има граници, които няма да прекрача, независимо какво…

Отварянето на задната врата на мотела мигновено привлече вниманието ни. Не беше чудно, че любовта на живота ми бе толкова объркан, след като най-проникновените ни и интимни моменти винаги биваха прекъсвани от зловещи ситуации. Но може и да беше за добро, защото никога, ама никога не съм очаквала да чуя думи като: А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам.

Новата драма имаше предимство. Виктор пристъпи навън, а зад него един до друг вървяха Робърт и Джил. Очаквах да я видя едва ли не с вързани ръце и уста, затова се изненадах, че ги придружаваше така спокойно. Скоро обаче осъзнах, че изглеждаше прекалено спокойна. Не беше естествено. В походката й се долавяше нещо сковано, като при роботите: послушното й държание се дължеше на внушението.

— Внушение — рече Дмитрий тихо, защото също се беше досетил. — Заеми се с Виктор. Аз ще се справя с Робърт.

— Джил ще побегне веднага щом внушението престане да й действа. Поне се надявам. Не бих се обзаложила, че тя няма да се включи в битката, което ще причини повече вреди, отколкото да помогне. Скоро ще разберем.

За щастие наоколо нямаше други хора. Все още беше доста рано сутринта. С Дмитрий изскочихме от укритието си и за броени секунди прекосихме паркинга. Двама здрави дампири винаги могат да надбягат двама стари морой. Освен това, колкото и хитри да бяха, братята въобще не ни очакваха.

С периферното си зрение зърнах как Дмитрий се настрои за схватката, свиреп и неотразим. После се фокусирах изцяло върху Виктор, като връхлетях върху него е цялата си тежест и го повалих на земята. Той здравата се удари в асфалта, а аз го приковах по гръб, като го фраснах с юмрук в лицето. От носа му рукна кръв.

— Добра работа — простена той.

— Отдавна чакам този момент — изръмжах.

Виктор се поусмихна, въпреки болката и кръвта.

— Разбира се, че си го чакала. Мислех, че Дмитрий е свиреп, но всъщност ти си още по-опасна, нали? Ти си като животно, неподдаващо се на контрол, без други желания, освен да се бие и убива.

Сграбчих го за ризата и се наведох над него.

— Аз? Не аз измъчвах Лиса за своя облага. Не аз превърнах дъщеря си в стригой. И със сигурност не аз използвах внушение, за да отвлека едно петнадесетгодишно момиче!

За мое огромно възмущение той продължаваше да ми се усмихва.

— Тя е ценна, Роуз. Много, много ценна. Нямаш представа колко е ценна.

— Тя не е обект, който ти можеш да манипулираш! — креснах му аз. — Тя е… Ох!

Земята под нозете ми внезапно започна да се надига и около нас се оформи някакво странно миниземетресение. Асфалтът се накъдри и осигури на Виктор опора, за да ме отблъсне. Лесно щях да възстановя равновесието си, ако теренът под мен не се надигаше, сякаш се опитваше да ме обкръжи, да ме тласка и люшка като океански вълни. Виктор бе прибягнал до магия — неговият елемент бе земя, — за да контролира земята под краката ми. Приглушени викове на изненада ме убедиха, че и други наоколо бяха усетили промяната, въпреки че магията явно беше фокусирана върху мен.

Но това му струваше много. Виктор бе старец, при това старец, когото аз току-що бях стоварила на земята и здравата цапардосала. Болката и умората го надвиваха, а затрудненото му дишане ми подсказа, че да насочва тази толкова мощна магия — до степен, каквато не бях виждала при нито един друг владеещ магията със земята, — изчерпваше силите му до последната капка.

Още един як удар. Това бе всичко, от което се нуждаех. Един добре премерен удар щеше да го довърши, окончателно да го извади от строя. Само че този път аз се оказах повалената на земята. В буквалния смисъл. Опитах се, доколкото можах, но създаденото специално за мен земетресение ме събори на колене. Още бях е онази глупава рокля, заради която наскоро излекуваните ми крака отново се одраха в асфалта. И асфалтът, щом паднах, отново се нагърчи в опит да ме притисне отвсякъде. Досетих се, че Виктор се стреми да ме прикове намясто, като издигне около мен каменна килия. Не можех да го позволя.

— Напразно напрягаш мускулите си — изрече Виктор задъхано, е обляно от пот лице. — Това няма да ти помогне. Истинската сила е в ума. В хитростта. Като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Като контролирам Василиса, ще контролирам фамилията Драгомир и така ще постигна контрол върху мороите. Това е власт. Това е сила.