Последна саможертва

Дмитрий я изгледа сепнато, но властната й заповед го пришпори да действа. Започна да дърпа Робърт настрани. След няколко мига Дмитрий предпочете да го сграбчи за рамото и го завлече на някъде. Очаквах Робърт да се разкрещи в знак на протест, но той остана безмълвен. Но не можеше да откъсне очи от трупа на Виктор — погледът му беше толкова остър, толкова фокусиран, сякаш бе предназначен да пробива дупки в някого. Соня обаче не беше повлияна като мен от някакво фантастично видение, затова се втурна между двамата братя и отново приклекна, за да прикрие тялото на Виктор със собственото си тяло.

— Махни го оттук! — отново се провикна тя. — Той се опитва да върне Виктор обратно! И ще го направи целунат от сянката!

Все още бях смутена и объркана, бях ужасена от това, което бях направила, но опасността от това, за което тя говореше, ме порази като удар в лицето. Робърт би могъл да върне Виктор отново към живота. Братята бяха достатъчно опасни, дори и без да са свързани. Не биваше да се позволи на Виктор да призовава духове така, както аз умеех. Виктор на всяка цена трябваше да остане мъртъв.

— Не трябва ли да докосне тялото на брат си? — попитах я аз.

— Да, за да довърши създаването на връзката. Но сега е впрегнал тонове от своята духовна магия, за да призове обратно душата на Виктор и да я задържи наблизо — обясни ми тя.

След като Дмитрий отведе Робърт, Соня ме повика, за да й помогна за преместването на трупа. Вече бяхме вдигнали доста шум, така че беше истинско чудо, че никой от мотела още не бе излязъл на паркинга. Джил се присъедини към нас и аз се раздвижих, без всъщност да осъзнавам какво върша. Соня намери ключовете от хондата на Виктор и спусна задните седалки, за да има повече място в багажника. Напъхахме го там. Влязохме в хондата и се приведохме, за да не ни забележи някой. Скоро обаче чухме гласове. Хората започнаха да излизат, за да видят какво става. Не зная колко дълго останаха на паркинга, но за наше щастие не се заеха да претърсват колите. Всъщност не можех да преценя, защото мислите ми само блуждаеха хаотично. Гневът ми беше стихнал, но в мозъка ми цареше пълен хаос. Като че нищо конкретно не можеше да задържи вниманието ми. Повдигаше ми се и само следвах сляпо заповедите на Соня, като през цялото време се стараех да стоя ниско приведена, за да не поглеждам към тялото на Виктор.

Дори и след като гласовете отвън заглъхнаха, Соня не ни позволи да излезем от колата. Най-после тя пое дълбоко дъх и фокусира погледа си върху мен.

— Роуз?

— Да? — отвърнах сковано.

Дори само гласът й ме утешаваше, приласкаваше. Отново усетих онова пълзене по кожата си и нуждата да й угодя.

— Искам да погледнеш мъртвите. Отвори очите си за тях.

Мъртвите? Не. Съзнанието ми беше почти извън контрол, но усещах, че призоваването на духовете е лоша идея.

— Не мога.

— Можеш — рече тя. — Ще ти помогна. Моля те.

Не можех да устоя на внушението й. Разтворих сетивата си и позволих да се срутят защитните стени, които бях издигнала около себе си. Тези психични прегради ме изолираха от света на мъртвите и духовете, които ме следваха навсякъде. След броени секунди около мен започнаха да изплуват прозрачни лица, като някои от тях изглеждаха като нормални хора, но други бяха ужасяващи и отблъскващи. Със зеещи уста, искащи да заговорят, но неспособни да отронят и дума.

— Какво видя? — попита ме Соня.

— Духове — прошепнах.

— А Виктор видя ли го?

Вперих се в гъмжилото от лица и затърсих някое познато.

— Не.

— Отпрати ги — нареди ми тя. — И издигни отново преградите си.

Опитах се да направя това, което поиска, но се оказа трудно. Не притежавах достатъчно воля. Долових някакво насърчение отвън и се досетих, че Соня продължава да ми въздейства чрез внушението си. Самата тя не можеше да принуди духовете да изчезнат, но усещането за подкрепата й, както и нейната заразяваща решителност, ми вляха сили. Накрая успях да изтласкам неспокойните духове на мъртвите.

— Отишъл си е завинаги — констатира Соня. — Или е напълно погълнат от света на мъртвите, или блуждае нейде като неспокоен дух. Но всякакви връзки със света на живите са скъсани. Никога няма да се върне към живота. — Обърна се към Джил: — Върви да доведеш Дмитрий.

— Не зная къде е той — сепна се Джил.

Соня се усмихна, но не промени изражението си.

— Сигурна съм, че е някъде наблизо и следи какво става. Обиколи зад мотела, зад паркинга, където и да е. Той ще те види.

Джил тръгна, без да се нуждае от внушение. Когато изчезна от погледа ми, аз зарових лице в дланите си.

— О, Господи! О, Господи! През цялото време го отричах, но е вярно: аз съм убийца.

— Сега не мисли за това — каза Соня. Беше поела нещата в свои ръце и това ми действаше толкова успокояващо. Почти. По-лесно е да се вслушваш в нечии заповеди, отколкото сама да си заповядваш. — По-късно ще се занимаваме с вината ти. Засега трябва да измислим как да се отървем от тялото.

Отворих очи и си наложих да погледна към Виктор. Отново ми прилоша. Отново ме връхлетяха онези налудничави чувства, този път дори още по-неконтролируеми. Засмях се дрезгаво, насила.