Последна саможертва

Потеглихме в посоката, посочена ни от Соня. Този път указанията й бяха много по-точни, без неясноти или възпиращи я обещания. Спряхме само веднъж, за да се „сдобием“ с нов автомобил и да купим пътна карта. Информацията, която Соня бе получила от Джил, ни отведе до малък град, наречен Стърджис. Макар че бе разположен в западната половина на щата Мичиган, в същото време се намираше на юг, така че разстоянието до него не се оказа чак толкова голямо, колкото очаквахме. Въпреки това Дмитрий през цялото време шофираше с не по-малко от двадесет и пет километра в час над позволената скорост.

— Ето там — посочи Соня, когато навлязохме в центъра на Стърджис, който обаче не приличаше много на центровете на по-големите градове. Наближихме скромно изглеждащ мотел в една странична улица. — Това ми описа тя. Мотел „Слънчева светлина“.

Дмитрий спря колата на паркинга зад сградата и ние останахме там, мълчаливо загледани в мотела, който с нищо не оправдаваше лъчезарното си име. Предположих, че също като мен, спътниците ми обмисляха как да проникнем вътре. Дотук ни беше довел сънят на Джил, но Соня не можеше да ни помогне да открием стаята на Виктор и Робърт — ако все още бяха тук. Те със сигурност не се бяха регистрирали с истинските си имена. Вече бях готова да предложа просто да обиколим вратите на стаите и да се надяваме, че Соня ще долови присъствието на Робърт, когато тя внезапно посочи напред.

— Това е тяхната кола — каза тя. — Ето я там.

Това ни бе достатъчно. Беше хондата, с която стигнахме до къщата на Джил. Как да не повярваш, че има карма. Аз задигнах ключовете на Виктор, а после той ми се отплати, като открадна нашите. В последвалия хаос никой от нас не се бе замислил с каква кола е избягал.

— Проявили са небрежност — промърмори Дмитрий, замислено присвил очи. — Трябвало е да сменят колата.

— Тя е на Сидни — припомних аз. — Формално погледнато, не е крадена, така че не фигурира в полицейските списъци. Освен това нещо ми подсказва, че Виктор и Робърт не са чак толкова добри професионалисти, както някои други. — Бяхме оставили зад гърба си дълга редица от крадени коли по цялото протежение на Средния Запад.

Дмитрий кимна, все едно му бях направила комплимент.

— Каквато и да е причината, това ни е от помощ.

— Как ще ги открием? — попита Соня.

Понечих да й предложа да потърси аурите им, но се отказах. Робърт веднага щеше да усети присъствието на Соня и така щеше да бъде предупреден. Освен това, когато намерим братята, имаше вероятност те да окажат съпротива. Ако се сбиехме с тях в мотела, щяхме да привлечем внимание, докато този паркинг се намираше зад мотела, далече от шосето.

— Ще чакаме — отсякох. — И без това е учудващо как са си позволили толкова дълъг престой тук. Ако им е останал поне малко здрав разум, трябва скоро да потеглят.

— Съгласен съм — обади се Дмитрий, като улови погледа ми. Две души в пълен синхрон. Припомних си как за малко да слеем устни в целувка и побързах да отвърна очи, опасявайки се, че лицето ми ще ме издаде. — На това място лесно ще се справим с тях. Няма много пространство за бягство. — Преценката му беше точна. От едната страна на паркинга се издигаше мотелът, а от другата граничеше с бетонна стена.

Наблизо нямаше други сгради.

Той премести колата ни на най-отдалеченото свободно място което можеше да се открие на паркинга, откъдето ни се предоставяше добра видимост за всичко наоколо, включително и към изхода от мотела, но не ни осигуряваше достатъчно надеждно прикритие. Поспорихме дали да останем в колата но накрая с Дмитрий решихме да чакаме отвън, за да имаме повече свобода на действие. Оставихме само Соня в колата.

Тази битка не беше нейна.

Застанала зад колата до Дмитрий, в сянката на един разлистен клен, усещах осезаемо близостта му, както бе заел стоика на воин, готов за свирепа битка. На него може и да му липсваше дългото кожено палто, но трябваше да призная, че повече го харесвах без него.

— Предполагам — казах му тихо, — че няма да говорим за случилото се тази сутрин?

Погледът на Дмитрий беше толкова твърдо прикован в хондата сякаш искаше да накара Джил и братята да се материализират вътре в автомобила. Но не можеше да ме излъже. Просто се стараеше да избягва погледа ми.

— Няма за какво да говорим.

— Знаех си, че така ще кажеш. Всъщност колебаех се дали ще кажеш това, или „не разбирам за какво става дума“.

Дмитрий въздъхна.

— Но — продължих — има нещо, за което трябва да говорим. Като например за това, че ти почти ме целуна. И какво разбираш под „трябва да постъпваме правилно“?

Мълчание.

— Ти искаше да ме целунеш! — Вече ми бе трудно да говоря тихо. — Видях го.

— Само защото искаме нещо, не означава, че е правилно.

— Това, което казах… е истина, нали? Можеш да обичаш, нали? Сега осъзнавам, че веднага след промяната си смятал, че не можеш. Навярно тогава не си могъл. Но нещата се променят. Отново ставаш такъв, какъвто беше.

Дмитрий ме удостои само с един кос поглед.

— Да. Нещата се променят… но някои — не.