Последна саможертва

Таша, която никога не се боеше да говори пред публика или да поема невъзможни рискове, скочи отново на крака. Виждах, че няма търпение да се изяви. Много я биваше в държането на речи и предизвикване на системата.

— Няма изискване номинираният за монарх да е член на съвета, нито пък е нужен кворум.

— В това няма смисъл — възрази Нейтан.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Провери в закона, Нейт… искам да кажа, лорд Ивашков.

Да, ето го най-сетне и него. Моят тактичен баща се присъедини към разговора. Ейб се бе облегнал на стената близо до изхода, облечен във великолепен черен костюм с риза и вратовръзка в нюанс на изумруденозелено. До него стоеше майка ми, а по устните й играеше едва доловима усмивка. За миг ги гледах като омагьосана. Майка ми: съвършен образец на най-достоен пазител. Баща ми: винаги в състояние да постигне целите си, без значение как. С известно смущение започвах да разбирам откъде съм наследила странната си личност.

— Няма изисквания относно членовете на семействата на номинираните — продължи жизнерадостно Ейб. — Единственото изискване е да има три потвърждения на номинацията.

Нейтан посочи гневно към мястото, където седяха своенравният му син и Кристиан.

— Те не са от семейството й!

— И не е нужно да бъдат — парира го Ейб. — Трябва само да са от кралска фамилия. И те са. Кандидатурата й не противоречи на закона… стига принцесата да приеме.

Всички глави се обърнаха към Лиса, сякаш едва сега я забелязваха. Лиса не бе помръднала от началото на събитията. Беше в шок. Мислите й се движеха едновременно бързо и бавно. Една част от мозъка й изобщо не можеше да възприеме какво се случваше около нея. Останалата част гъмжеше от въпроси.

Какво ставаше? Това някаква шега ли беше? Или халюцинация, причинена от магията на духа? Някакъв трик? Ако беше така, защо приятелите й го правеха? Защо й причиняваха всичко това? И за Бога, няма ли всички да престанат да я зяпат?

Тя можеше да се справи със ситуацията. Беше родена и възпитана за това. И също като Таша, Лиса можеше да говори пред публика и да прави дръзки изявления — когато защитаваше някаква кауза или бе предварително подготвена. Ала нито едно от двете не важеше за тази ситуация. Това определено бе последното нещо на света, което бе очаквала или желала. И поради това не можеше да се застави да реагира, нито да обмисли някакъв отговор. Стоеше на мястото си, притихнала и скована от шока.

Тогава нещо я извади от транса. Ръката на Кристиан. Той улови тази на Лиса и сплете пръсти с нейните. Стисна ги нежно, предаде й топлина и енергия, които я съживиха. Тя огледа бавно залата, срещайки погледите на присъстващите, които я наблюдаваха. Видя решителния взор на Таша, хитрия поглед на баща ми и очаквателния на майка ми. Тъкмо този последният бе най-смайващ от всички. Как можеше Джанин Хатауей — която винаги постъпваше правилно и дори не умееше да се шегува — да подкрепя всичко това? Как можеха приятелите на Лиса да са съгласни с това? Нима не я обичаха и не им пукаше за нея?

Роуз, помисли си тя, иска ми се да беше тук и да ми кажеш какво да правя.

На мен също. По дяволите, тази едностранна връзка!

Тя ми вярваше повече, отколкото на всеки друг на този свят, но в този момент осъзна, че вярва и на всичките си приятели — е, може би с изключение на Ейб, но това беше разбираемо. И след като те правеха всичко това, тогава сигурно — сигурно — имаше причина, нали така?

Нали така?

За Лиса нямаше смисъл, но усети, че краката й се раздвижват, за да се изправи. И въпреки че все още бе в плен на страха и объркването, гласът й отекна в залата неочаквано ясен и уверен.

— Приемам номинацията.

Глава 15

Никак не ми се нравеше да видя, че Виктор Дашков е бил прав. Но за съжаление май винаги беше така. След заявлението на Лиса залата, която до този миг бе притихнала, внезапно избухна. Започвах да се питам дали изобщо някога в историята на мороите е имало спокойна сесия на Кралския съвет, или просто по някаква случайност аз все попадам на разгорещени и бурни такива. Това, което последва, ми напомни в голяма степен за деня, когато приеха закона за възрастта на дампирите. Викове, пререкания, наскачали от столовете си присъстващи… Пазителите, които обикновено стояха покрай стените и наблюдаваха, сега се бяха разпръснали из залата със загрижени лица, в готовност за потушаване на спорове, които можеха да излязат извън рамките на словесния двубой.