Последна саможертва

— Ти няма да бъдеш кралица — заговори с нетипичен за него успокояващ тон. — Онези, които спореха за другата част на закона, бяха прави: всъщност никой не може да гласува за теб. Трябва да имаш семейство за това.

— Тогава какъв е смисълът? — възкликна Лиса. Беше бясна. И имаше пълното право да бъде. Но това избухване, този гняв… беше предизвикан от нещо много по-лошо от конкретната ситуация. Духът вземаше своето и я караше да се чувства по-разстроена, отколкото би трябвало.

— Смисълът на всичко това е суматохата, която преди малко видя в залата — заговори Таша. — С всеки спор, всеки път, когато някой изрови дебелите законодателни книги, ние печелим време, за да спасим Роуз и да открием кой уби Татяна.

— Който го е сторил, сигурно се е интересувал от трона! — възкликна Кристиан. Отпусна ръка върху рамото на любимата си, но тя се отдръпна рязко. — Или за самия себе си, или за някого, когото познава. Колкото по-дълго забавяме плановете им, с толкова повече време ще разполагаме, за да открием кой е той.

Лиса прокара объркано ръце през дългата си коса. Опитах се да отнема част от яростта й, всмуквайки я в себе си. Успях само малко, но все пак се оказа достатъчно. Тя отпусна ръце, ала още беше бясна.

— И как ще участвам в търсенето на убиеца, след като ще бъда заета с всички онези тъпи изпити? — настоя тя.

— Ти няма да го търсиш — рече Ейб. — Ние ще го търсим.

Очите й се разшириха.

— Планът изобщо не беше такъв! Няма да се явявам на някакви тъпи кралски изпити, когато Роуз се нуждае от мен! Искам да й помогна!

Беше почти комично. Почти. Нито Лиса, нито аз искахме да „седим със скръстени ръце“, когато смятахме, че любимите ни хора се нуждаят от помощ. Искахме да действаме, да направим всичко възможно, за да оправим нещата.

— Ти й помагаш — рече Кристиан. Ръката му трепна, но той не направи опит да я докосне отново. — По различен начин от този, който си очаквала, но в края на краищата това ще й помогне.

Същият аргумент, който ми сервираха и на мен. Както и мен, това я вбеси и аз отчаяно затеглих от вълната на нестабилност, с която духът я заливаше.

Лиса присви очи и изгледа обвиняващо всички лица в стаята.

— И на кого, по дяволите, му хрумна тази блестяща идея?

Последва сконфузено мълчание.

— На Роуз — отрони накрая Ейдриън.

Лиса се извъртя и му метна кръвнишки поглед.

— Не може да бъде! Тя не би ми причинила това!

— Направи го — рече той. — Говорих с нея в един сън. Това беше нейна идея и… при това добра. — Не ми хареса изненадата, прозвучала в тона му. — Освен това ти също я постави в донякъде кофти ситуация. Тя не спира да мрънка колко гаден е градът, в който е принудена да кисне.

— Добре — тросна се Лиса, без да обръща внимание на частта за страданията, които аз съм принудена да търпя. — Да предположим, че наистина Роуз е дала тази „блестяща“ идея, тогава защо никой не си направи труда да ми каже? Не помислихте ли, че щеше да е по-добре, ако ме бяхте предупредили? — Отново все едно слушах себе си да се оплаквам, че бягството ми от затвора е било държано в тайна от мен.

— Едва ли — отвърна Ейдриън. — Предположихме, че ще реагираш точно така и ще имаш време да измислиш как да откажеш. Решихме да рискуваме и да заложим на идеята, че ако те изненадаме и те хванем неподготвена, ще приемеш.

— Наистина е било голям риск — промърмори Лиса.

— Но се получи — долетя безцеремонното заключение на Таша. — Знаехме, че заради нас ще се съгласиш. — Смигна й. — И между другото, мисля, че ще бъдеш страхотна кралица.

Лиса я изгледа остро и аз направих поредния опит да изтегля малко от мрака. Концентрирах се върху обърканите й емоции, представяйки си, че са в мен, а не в нея. Не успях да отнема целия мрак, но беше достатъчно, за да потуша донякъде яростта й. Внезапно гневът избухна в мен, заслепявайки ме за момент, но успях да го изтикам в едно ъгълче на съзнанието си. Лиса изведнъж се почувства изтощена. Аз също.

— Първият изпит е утре — промълви тя тихо. — Ако се проваля, съм вън от играта. И планът пропада.

Кристиан протегна ръка, за да я прегърне, и този път тя не го отблъсна.

— Няма да се провалиш.

Лиса не каза нищо повече и аз видях как всички си отдъхнаха облекчено. Никой и за секунда не помисли, че ситуацията й харесва, но изглежда вярваха, че тя няма да оттегли номинацията си, което беше най-доброто, на което можеха да се надяват.

През цялото време майка ми и Еди не казаха нищо. Както беше обичайно за пазителите — стояха безмълвни на заден план, като сенки, докато мороите обсъждаха делата си. След като първоначалната буря отмина, майка ми пристъпи напред. Кимна към Еди.

— Един от нас ще се опита да е близо до теб през цялото време.

— Защо? — сепна се Лиса.

— Защото знаем, че там някъде има някой, който не се страхува да убие, за да постигне целта си — заяви Таша. Кимна към Еди и майка ми. — Тези двамата и Михаил наистина са единствените пазители, на които можем да се доверим.

— Сигурна ли си? — Ейб я стрелна многозначително. — Изненадан съм, че не си привлякла на борда и специалния си „приятел“ пазител.

— Какъв специален приятел? — наежи се Кристиан.