Последна саможертва

Така и направихме. Имаше само един вид фон дьо тен, който не подхождаше особено на естествения тен на кожата й, но ние наплескахме достатъчно, за да скрием златната лилия на бузата й. Освен това Сидни вчеса косата си така, че почти закриваше бузата й. Доволни от постигнатото, поехме към леговището на Донован.

Наистина се намираше в западналата част на града. На няколко пресечки от студиото за татуировки видяхме нещо, което приличаше на нощен клуб, но като цяло районът изглеждаше пуст. Но това не ме заблуди. Не беше от местата, в които някой би искал да се разхожда сам през нощта. Сякаш крещеше „крадци“. Или по-лошо.

Огледахме наоколо, докато Дмитрий откри място, подходящо за целта ни. Беше глуха алея, две сгради по-надолу от студиото. От едната страна имаше телена ограда, а от другата — ниска тухлена постройка. Дмитрий инструктира Сидни как да доведе стригоя при нас. Тя го слушаше внимателно и кимаше, но аз виждах страха в очите й.

— Трябва да изглеждаш, сякаш си изпълнена с благоговение — наставляваше я Дмитрий. — Хората, които служат на стригоите, ги обожават. Нетърпеливи са да им угодят. Тъй като постоянно се движат в компанията на стригои, не са толкова ужасени или притеснени. Разбира се, все пак малко се страхуват, но не колкото теб в момента.

Тя преглътна.

— Не зависи от мен.

Прониза ме остро чувство на вина заради нея. Сидни твърдо вярваше, че всички вампири са дяволски изчадия, а сега я изпращахме в гнездото на най-лошите, подлагайки я на огромен риск. Знаех също, че тя бе виждала само един жив стригой и въпреки инструктажа на Дмитрий, когато види няколко, това ще бъде голям шок за нея. Ако се вцепени пред Донован, всичко щеше да пропадне. Прегърнах я импулсивно и тя, изненадващо, не се отдръпна.

— Можеш да се справиш — уверих я. — Ти си силна, а и те се страхуват от Дмитрий. Всичко ще е наред, нали?

След няколко дълбоки вдишвания Сидни кимна. Казахме й още няколко окуражаващи думи, след което тя зави покрай ъгъла на сградата, закрачи надолу по улицата и изчезна от погледите ни. Извърнах се към Дмитрий.

— Може би току-що я изпратихме на смърт.

Лицето му беше мрачно.

— Зная… но сега не можем да направим нищо повече. По-добре заеми позиция.

С негова помощ се изкачих на покрива на по-ниската сграда. Нямаше нищо интимно в начина, по който ме вдигна, но както винаги, когато ме докосваше, през мен сякаш премина електрически ток. Изпитах и познатото усещане колко добре работехме заедно. След като заех позиция, Дмитрий се насочи към противоположната страна на сградата, която Сидни бе заобиколила. Притаи се зад ъгъла. Не оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Беше мъчително, но не защото ни очакваше битка. Не спирах да мисля за Сидни, в какво я бяхме въвлекли. Моята работа беше да защитавам невинните от злото, а не да ги набутвам в пастта му. Ами ако планът ни се провали? Минаха няколко минути и най-после чух стъпки и приглушени гласове. В същото време в стомаха ми се надигна познатото гадене. Бяхме подмамили стригоите навън.

Тримата заобиколиха ъгъла, Сидни вървеше пред тях. Те спряха и аз видях Донован. Той беше най-високият — някогашен морой, — с тъмна коса и брада, която ми напомни за тази на Ейб. Дмитрий ми го беше описал, за да не го (надявам се) убия. Другите двама стригои го следваха по петите, нащрек и готови за атака. Напрегнах се и стиснах здраво сребърния кол в ръката си.

— Беликов? — извика с груб глас Донован. — Къде си?

— Тук съм — прозвуча отговорът на Дмитрий с онзи студен, ужасен глас на стригой. Появи се откъм противоположния край на сградата, като се движеше в сенките.

Донован се отпусна малко, след като го позна, но дори и мракът не можеше да скрие истинската същност на Дмитрий. Донован замръзна, внезапно усетил заплахата. В същото време един от стригоите вдигна глава и извика:

— Дампири!

Но не чертите на Дмитрий го предупредиха, а миризмата ни. Отправих мислена благодарност към Бога, задето им бе отнело толкова време, за да забележат.

Скочих от покрива. Разстоянието до земята не беше малко, но нямаше да ме убие. А и падането ми бе омекотено.

Приземих се върху едно от приятелчетата на Донован и го съборих. Насочих сребърния кол към сърцето му, но рефлексите му бяха бързи. Тъй като не тежах много, не му бе трудно да ме избута. Очаквах го и успях да се задържа на крака. С периферното си зрение видях как Сидни се сниши и съгласно инструкциите ни побърза да се омете от мястото на схватката. Искахме тя да бъде далеч и й бяхме казали да се скрие в колата, готова да потегли, ако нещата тръгнат на зле.