Последна саможертва

— Там няма нищо красиво. Само смърт — промърмори той.

— Това е истина само ако позволиш да стане истина — заговорих отчаяно, усещайки, че времето ме притиска. — Намери едно нещо. Едно нещо, което е красиво. Каквото и да е. Всяко нещо, което ти показва, че не си един от тях.

Дмитрий се вгледа мълчаливо в лицето ми. В гърдите ми се надигна паника. Не се получаваше. Не можех да го направя. Трябваше час по-скоро да се махнем оттук, независимо в какво състояние се намираше той. Знаех, че ще тръгне. Ако бях научила нещо, то беше, че воинските инстинкти на Дмитрий все още са нащрек. Ако му кажех, че усещам опасност, той мигом щеше да откликне, независимо какви терзания разкъсваха душата му. Но аз не исках да става така. Не исках той да си тръгне отчаян. Исках да си тръгне оттук, приближил се с една стъпка към мъжа, който знаех, че може да бъде. Исках да се отърве поне от един кошмар.

Но това бе отвъд възможностите ми. Аз не съм терапевт. Канех се да му кажа, че трябва да изчезваме оттук, да събудя бойните му рефлекси, когато той внезапно заговори. Гласът му бе едва доловим шепот.

— Косата ти.

— Какво? — За секунда си помислих, че се е подпалила или нещо такова. Докоснах един кичур. Не, всичко беше наред, като изключим, че бе в пълен безпорядък. Бях я стегнала високо на главата си, за да не би стригоите да ме уловят за нея, докато се бием, както бе направила Анджелина. Но сега голяма част от нея се бе разпиляла.

— Косата ти — повтори Дмитрий. Очите му бяха широко отворени, почти пълни е благоговение. — Косата ти е красива.

Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното й състояние. Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея, пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.

— Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забелязват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно нещо, което е красиво.

Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който бях докоснала преди малко.

— Но дали е достатъчно?

— Засега, да. — Целунах го по челото и му помогнах да стане. — Засега е достатъчно.

Глава 16

Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сидни да унищожава трупове, беше донякъде изненадващо да я видя толкова шокирана от появата ни след битката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети. Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в доста окаяно състояние.

— Надявам се да не ми изцапате колата — заяви тя, след като се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че това беше най-добрият й опит да се пошегува в усилието си да прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи.

— В Париж ли отиваме? — обърнах се към Дмитрий.

— Париж? — възкликна Сидни.

— Не още — отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова малко… и в същото време толкова значимо. И много лично. В момента той просто изглеждаше уморен. — По-добре да почакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.

— Откъде сте сигурни, че не е излъгал? — попита Сидни. Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за писъци и шумове от сбиване.

Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.

— Не мисля, че лъжеше.

Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в която да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие, Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна верига, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това време на нощта.

Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от мен, затова го оставих пръв да вземе душ.

— Справи се страхотно — казах на Сидни, докато го чакахме да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. — Наистина беше много смело от твоя страна.

Тя ми се усмихна накриво.

— Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.

— Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама… ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.

Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил, и Сидни го знаеше. Краката ми бяха ожулени много повече, отколкото си мислех. От падането и силния удар върху бетона кожата бе разкъсана и раните кървяха. Заради скока от покрива единият ми глезен се бе подул и ме болеше, освен това имах още няколко срязвания и синини. За повечето нямах представа как съм ги получила.

Сидни поклати глава.