Последна саможертва

Разбира се, със стригоите нещата винаги са зле. Донован и другият тип се нахвърлиха върху Дмитрий, преценявайки го като по-голямата заплаха. Моят противник, съдейки по озъбената му усмивка, изобщо не ме смяташе за заплаха. Втурна се към мен, а аз отскочих настрани, но не преди да го изритам в коляното. Ударът ми не го нарани, но го извади от равновесие. Отново му се нахвърлих, но той пак ме отблъсна и се приземих тежко на земята. Голите ми крака се ожулиха в твърдия бетон, кожата ми се разкъса. Тъй като дънките ми се бяха скъсали и изцапали, се бях принудила да облека едни къси шорти от дрехите, които Сидни ми бе купила. Пренебрегнах болката и атакувах със скорост, която стригоят не очакваше. Колът ми намери сърцето му. Ударът не беше толкова силен, колкото ми се искаше, но беше достатъчен да го забави и обърка, което ми позволи да забия кола по-надълбоко и да го довърша. Не дочаках падането му, измъкнах кола и се извърнах към останалите.

До този момент не бях проявила колебание нито за миг, но сега се спрях, когато видях лицето на Дмитрий. Беше… ужасяващо. Свирепо. Имаше подобно изражение, когато ме защитаваше по време на ареста ми — онова изражение на велик воин, на непобедим бог, който можеше да победи сам и ада. Начинът, по който изглеждаше сега… ами, цялата онази свирепост бе достигнала ново ниво. Осъзнах, че това беше лично. Битката с тези стригои не беше само заради Соня и в помощ на Лиса. Това тук беше изкупление, опит да разруши миналото си, като унищожи злото, изпречило се на пътя му.

Придвижих се напред, за да се присъединя към него точно в мига, в който прободе втория приятел на Донован. Силата на този удар беше много повече, отколкото бе нужна, за да запрати стригоя към тухлената стена и да прониже сърцето му. Беше невъзможно, но можех да си представя как колът пронизва тялото и се забива в стената. Дмитрий вложи много повече сила и настървение, отколкото бяха нужни. Трябваше да реагира като мен и моментално да се насочи към следващата заплаха, след като стригоят беше мъртъв. Вместо това Дмитрий беше толкова обсебен от жертвата си, че не забеляза Донован, който се възползва от ситуацията. За негово щастие аз бях нащрек.

Забих крака си в стригоя, запращайки го далеч от Дмитрий. Видях как Дмитрий издърпа кола си от мъртвия стригой и блъсна отново трупа му в стената. Междувременно аз бях привлякла вниманието на Донован и с всички сили се опитвах да блокирам атаките му, без да го убия.

— Дмитрий! — изкрещях. — Помогни ми!

Не можех да видя какво прави Дмитрий, но след няколко секунди беше до мен. С див рев се нахвърли върху Донован с насочен кол и го събори на земята. Аз изпуснах въздишка на облекчение и се отместих, за да му помогна да го удържим притиснат към бетона. Тогава видях как Дмитрий насочва кола си към сърцето на Донован.

— Не! — Хвърлих се на земята, като едновременно се опитвах да задържа стригоя и да избутам ръката на Дмитрий. — Той ни е нужен! Не го убивай!

От изражението на лицето на Дмитрий не беше ясно дали въобще ме е чул. Смъртта гледаше през очите му. Искаше да убие Донован. Желанието за мъст внезапно бе взело връх.

С едната си ръка се опитвах да държа Донован, а с другата цапардосах Дмитрий през лицето, като се целех в страната, която не бях ударила преди няколко нощи. Не мисля, че изобщо почувства болката, заслепен от изгарящия гняв, подклаждан от адреналина, но ударът привлече вниманието му.

— Не го убивай! — повторих.

Командата достигна съзнанието му. Но за съжаление схватката помежду ни предостави на Донован възможност да маневрира. Той почти се изплъзна от хватката ни, но тогава двамата с Дмитрий като един се хвърлихме да го задържим. Ситуацията ми напомни за онзи случай, когато разпитвах стригоя в Русия. Тогава беше нужна цяла група дампири, за да не го изпуснем, но Дмитрий сякаш притежаваше свръхестествена сила.

— Когато разпитвахме един стригой, ние използвахме…

Думите ми секнаха, когато Дмитрий реши да приложи собствен метод на разпит. Улови стригоя за раменете и го разтърси силно, като в същото време удряше главата му в бетона.

— Къде е Соня Карп? — изрева Дмитрий.

— Не зная… — започна Донован, но Дмитрий нямаше търпение за подобни увъртания.

— Къде е тя? Зная, че я познаваш!

— Аз…

— Къде е тя?

Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех, че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или, ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от някакви си низши дампири.

Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда честна, аз също.

Онези зловещи очи с червени пръстени около зениците бяха разширени — разширени, отчаяни и ужасени. Когато Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде шокиран и неподготвен за всичко това.

— Париж — изхъхри той. — Тя е в Париж!

— Господи! — възкликнах. — Не можем да отидем в Париж.