Последна саможертва

За мое изумление Таша се изчерви.

— Просто един познат.

— Който те следва навсякъде с очи като на влюбено кутре — продължи Ейб. — Как му беше името? Еван?

— Етан — поправи го тя.

Майка ми, която изглеждаше раздразнена от подобен абсурден разговор, тутакси го прекрати — което стана съвсем навреме, защото Кристиан имаше вид на някой, който едва се сдържа да не зададе поне няколко въпроса.

— Остави я на мира — предупреди тя Ейб. — Нямаме време за това. Етан е добро момче, но колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Тъй като Михаил непрекъснато е ангажиран, двамата с Еди ще се погрижим за сигурността й.

Бях съгласна с всичко, което току-що бе казала, но изведнъж ме осени мисълта, че за да се привлече майка ми в групата на заговорниците, някой — вероятно Ейб — я бе информирал за цялата незаконна дейност, развила се напоследък.

Или той е бил много убедителен, или тя много ме обичаше. Макар и неохотно, трябваше да призная, че навярно и двете са истина. Когато мороите пребивават в кралския двор, пазителите им не бяха длъжни да ги придружават навсякъде, което означаваше, че майка ми навярно бе свободна от задълженията си, докато лорд Шелски беше в двореца. Еди все още нямаше назначение, което също му позволяваше да разполага с времето си.

Лиса понечи да каже нещо, когато рязко раздрусване в моята действителност ме изтръгна от съзнанието й.

— Съжалявам — рече Сидни. Внезапно удряне на спирачките бе причината за разтърсването. — Този кретен ме засече.

Вината не беше на Сидни, но прекъсването ме раздразни и едва се сдържах да не й се развикам. Поех дълбоко дъх и си напомних, че просто усещам страничните ефекти на духа и че не бива да им се поддавам и да се държа неразумно. Както винаги, чувството щеше да избледнее, но въпреки това част от мен знаеше, че не мога вечно да продължавам да изсмуквам мрака от Лиса. Нямаше винаги да съм в състояние да го контролирам.

След като се върнах в собственото си съзнание, вперих поглед през прозореца, за да огледам новия пейзаж. Вече не бяхме заобиколени от планини. Бяхме навлезли в покрайнините на някакъв град и макар че трафикът не беше оживен (все още бе средата на човешката нощ), по шосето определено имаше повече коли, отколкото бяхме виждали през последните дни.

— Къде се намираме? — попитах.

— В покрайнините на Лексингтън — отвърна Сидни. Отби към най-близката бензиностанция, за да зареди и за да можем да въведем в джипиес устройството адреса на Донован, който се намираше на около осем километра от мястото, където бяхме спрели.

— От това, което чух, не е най-добрата част на града — рече Дмитрий. — Донован има студио за татуировки, което е отворено само през нощта. Двойка стригои работи с него. Клиентите им са купонджии, пияни хлапета… все хора, които могат лесно да изчезнат. От този тип, който стригоите най-много обичат.

— Струва ми се, че полицията би трябвало да забележи, че всеки път, когато някой отива да си направи татуировка, изчезва — изтъкнах аз.

Дмитрий се засмя горчиво.

— Ами, „забавното“ е, че те не убиват всеки, който отиде в студиото им. Наистина правят татуировки на някои от тях и ги оставят да си отидат. Занимават се и с разпространение на наркотици.

Погледнах го с любопитство, а в този момент Сидни се върна в колата.

— Ти определено знаеш доста.

— Работата ми беше да зная много, а и стригоите трябва да имат сигурно убежище. Всъщност веднъж съм се срещал с Донован, но научих повечето от информатора. Просто досега не знаех къде точно работи.

— Добре, значи разполагаме с информация за него. И какво ще правим с нея?

— Ще го примамим да излезе от бърлогата си. Ще изпратим „клиент“ със съобщение от мен, че искам да се срещнем. Не съм от тези, които той може да си позволи да пренебрегне… или поне така беше… Няма значение. Когато излезе, ще го заведем на място, което ние изберем.

Кимнах.

— Аз ще го направя.

— Не — поклати глава Дмитрий. — Не можеш.

— Защо не? — Запитах се дали не смята, че е твърде опасно за мен.

— Защото ще познаят, че си дампир, в мига, в който те видят. Веднага ще те подушат. Никой стригой не би работил с дампир, а само с някой от човешката раса.

В колата настана неловка тишина.

— Не! — извика Сидни. — Няма да го направя!

Дмитрий поклати глава.

— На мен също не ми харесва, но нямаме голям избор. Ако той мисли, че работиш за мен, няма да те нарани.

— Нима? А какво ще стане, ако не ми повярва? — настоя тя.

— Не смятам, че би поел подобен риск. Вероятно ще дойде с теб, за да провери как стоят нещата, с мисълта, че ако лъжеш, ще те убие.

Думите му не я накараха да се почувства по-добре. Тя изпъшка.

— Не можеш да я изпратиш — обадих се аз. — Ще разберат, че е алхимик. А те също не биха работили със стригой.

Изненадващо, но Дмитрий не се бе сетил за това. Отново се умълчахме и неочаквано този път Сидни измисли решението.

— Когато бях в бензиностанцията — заговори бавно, — видях щанд с козметика. Навярно бихме могли да прикрием татуировката ми с фон дьо тен.