Последна саможертва

— Направо не проумявам как не хващате гангрена — промърмори, макар че и двете знаехме защо. Това беше част от вродената устойчивост на болести, с която се раждаше всеки дампир, наследявайки най-доброто от двете раси. Макар че мороите бяха много здрави, понякога се разболяваха от болести, нетипични за расата им. Виктор беше пример за това. Той имаше хронична болест и бе принудил Лиса да го излекува. Тогава магията бе възстановила здравето му, но болестта бавно се връщаше.

Взех си душ след Дмитрий, а след това Сидни настоя да почисти и превърже раните ни. След като бяхме дезинфекцирани според изискванията й, тя включи лаптопа си и извади карта на Париж, Кентъки. Тримата се скупчихме пред екрана.

— Няма толкова езера, колкото потоци и реки — промърмори Сидни, докато плъзгаше мишката.

— Не мислиш ли, че може да е това? — Посочих едно, обозначено като езерото Апълуд.

— Може би. А, ето, има още едно. Това също би могло да е или… ох! Ето тук! — Посочи друго, по-голямо: Мартин Лейк.

Дмитрий се облегна назад, разтри очи и се прозина.

— Това ми се струва най-вероятният избор. Ако не е там, няма да отнеме много време да обиколим останалите.

— Това ли е планът ви? — попита Сидни. — Да обикаляме и да търсим синя къща?

Двамата с Дмитрий се спогледахме и свихме рамене. Сидни може и да беше показала смелост по време на това пътуване, но знаех, че представата й за „план“ е малко по-различна от нашата. Според нея един план трябва да е обмислен до най-малката подробност, начертан от начало до край, с ясна цел.

— По-смислен е от всичките ни досегашни планове — казах накрая.

Слънцето щеше да изгрее след около час. Нямах търпение да се отправим в търсене на Соня, но Дмитрий настоя да спим до обяд. Той взе едното легло, а ние със Сидни споделихме другото. Не мислех, че се нуждая от почивка, както твърдеше той, но тялото ми явно не беше съгласно. Заспах почти мигновено.

И както винаги ставаше напоследък, се озовах в сън, създаден от магията на духа. Надявах се, че е Ейдриън, който идваше, за да довършим последния си разговор. Вместо това пред мен се появи салонът, заедно с арфата и безбройните малки възглавнички, пръснати по диваните. Въздъхнах и се озовах срещу братята Дашков.

— Страхотно — казах. — Още един конферентен разговор. Май наистина трябва да блокирам номера ти.

Виктор се поклони леко.

— За мен винаги е удоволствие, Роуз. — Робърт отново се взираше в пространството. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят.

— Какво искаш? — настоях.

— Знаеш какво искам. Ние сме тук, за да ти помогнем, за да помогнем на Василиса. — И за миг не му повярвах. Виктор явно замисляше поредния си заговор, но надеждата ми беше да го заловя, преди да причини повече вреди. Той ме огледа изучаващо. — Успя ли да намериш другия Драгомир?

Зяпнах го невярващо.

— Минал е само един ден! — Стори ми се, че май бях объркала сметката. Имах чувството, че са минали десет години. Не. Само един ден, откакто за последен път бях говорила с Виктор.

— И? — попита той.

— За колко добри ни смяташ?

Той се замисли.

— За много добри.

— Ами, благодаря за доверието, но не е толкова лесно, колкото изглежда. И имайки предвид… цялата тайна, в която е обвито всичко това, наистина не е никак лесно.

— Но ти си открила нещо? — не се отказваше Виктор.

Не отговорих.

Очите му светнаха и той пристъпи напред. Аз отстъпих назад.

— Наистина си открила нещо.

— Може би. — Отново ме обзе предишното колебание. Дали Виктор с цялата си лукавост и манипулативност знаеше нещо, което би могло да ни помогне? Последния път не ми беше казал нищо, но сега разполагахме с повече информация. Какво ми беше заявил тогава? Че ако намерим следа, те ще бъдат много полезни в разнищването й.

— Роуз. — Виктор ми говореше, сякаш бях дете, както често правеше с Робърт. Намръщих се. — Казах ти го и преди: няма значение дали вярваш в намеренията ми. Засега и двамата сме заинтересовани в постигането на обща цел. Не позволявай на съмненията и тревогите ти за бъдещето да провалят шансовете ти.

Беше забавно, но това приличаше на принципа, ръководил по-голямата част от живота ми. Живей в настоящето. Действай веднага и се тревожи за последствията по-късно. Но сега се поколебах и се опитах да обмисля нещата, преди да взема решение. Накрая все пак реших да поема риска с надеждата, че Виктор може да ни помогне.

— Ние мислим, че майката… майката на брата или сестрата на Лиса… е роднина на Соня Карп. — Веждите на Виктор отхвръкнаха нагоре. — Знаеш ли коя е тя?

— Разбира се. Тя стана стригой. Според слуховете, защото е полудяла. Но и двамата знаем, че беше малко по-сложно.

Кимнах неохотно.

— Тя владееше магията на духа. Никой не го знаеше.

Главата на Робърт се извъртя толкова рязко, че едва не подскочих.

— Кой владее магията на духа?

— Владеела е — уточни Виктор и гласът му тутакси зазвуча успокоително. — Тя е станала стригой, за да се откъсне от магията.

Остротата в погледа на Робърт, насочен към нас, се стопи и лицето му отново доби замечтано и отнесено изражение.