Последна саможертва

Получих отговор на въпроса си, когато нашето джипиес устройство ни отведе до Мартин Лейк. Около него имаше пръснати няколко къщи и само една беше синя. Сидни спря на достатъчно голямо разстояние от къщата, като отби колата отстрани на шосето. Банкетът беше тесен, покрит с висока избуяла трева. Слязохме от колата и повървяхме малко към къщата, но без много да приближаваме.

— Добре. Това е синя къща — обяви прагматично Сидни. — Но дали е нейната? Не виждам пощенска кутия или друг отличителен знак.

Вгледах се по-внимателно в двора. Пред предната веранда цъфтяха розови храсти, обсипани с розови и червени цветове. От покрива висяха кошници с бели цветя, чиито имена не знаех, а по дървената решетка се виеха сини грамофончета. Зад къщата се виждаше ниска ограда, върху която бяха плъзнали оранжеви цветя с формата на фунийки.

Тогава в съзнанието ми проблесна образ, който изчезна толкова бързо, колкото се появи. Госпожа Карп полива саксии с цветя, подредени по первазите на прозорците в класната й стая, цветя, които изглежда израстваха необичайно бързо и ставаха много високи. Като тийнейджър, който се интересува повече как да се скатае от домашните, тогава не съм се замисляла много за тях. Чак по-късно, след като наблюдавах как Лиса кара растенията да разцъфтяват по време на опитите с магията на духа, разбрах какво се е случвало в класната стая на госпожа Карп. И сега, макар и лишена от духа и обладана от дявола, Соня Карп все още продължаваше да отглежда цветя.

— Да — казах. — Това е нейната къща. — Дмитрий приближи предната веранда, оглеждайки всяка подробност. Понечих да го последвам, но се спрях. — Какво правиш? — попитах с нисък глас. — Тя може да те види.

Той се върна при мен.

— Онези плътни завеси. Не пропускат никаква светлина и тя няма да види нищо. Това означава също, че тя обитава първия етаж на къщата, а не сутерена.

Не беше трудно да проследя мисълта му.

— Това са добри новини за нас. — Когато миналата година ме плениха стригои, заедно с приятелите ми ни държаха в сутерен. Не само че беше удобно за стригоите, тъй като по този начин избягваха слънцето, но и имаше по-малко възможности за бягство. За стригоите беше лесно да приклещят жертвата си в сутерен. Колкото повече врати и прозорци имаше, толкова по-добре за нас.

— Ще огледам от другата страна — рече Дмитрий и се запъти към задния двор.

Забързах след него и го улових за ръката.

— Остави на мен. Аз ще усетя всеки стригой. — Не че тя ще излезе навън, но… ами, просто за всеки случай.

Той се поколеба и у мен се надигна раздразнение — явно се съмняваше в способностите ми.

— Добре. Бъди внимателна — кимна той.

Осъзнах, че той просто се тревожи за мен.

Заобиколих възможно най-безшумно къщата и много скоро открих, че дървената ограда пречеше да се види задният двор. Боях се, че ако се покатеря на нея, шумът може да привлече вниманието на Соня, и се замислих какво да предприема. Разрешението на проблема ме осени, когато видях големия камък близо до оградата. Издърпах го и се качих на него. Не беше достатъчно високо, за да огледам всичко, но можех да стигна до върха на оградата и да се изкача с минимален шум.

Беше, все едно да надникнеш в райската градина. Цветята отпред бяха само прелюдия. Вътрешният двор бе избуял от рози, магнолии, ябълкови дървета и милион други цветя, каквито изобщо не бях виждала. Беше истински рай на цветове и багри. Огледах всичко внимателно и побързах да се върна при Дмитрий. Сидни все още стоеше до колата.

— Врата към вътрешния двор и два прозореца, закрити със завеси — докладвах. Има също дървен шезлонг, лопата и ръчна количка.

— Някакви вили?

— За нещастие не, но пред оградата има голям камък. Макар че ще е трудно да го завлечем в двора. По-добре да го използваме, за да се прехвърлим през оградата, която между другото няма порта. Тя си е направила истинска крепост.

Той кимна разбиращо и без повече приказки знаех какво трябва да се направи. Взехме желязната верига от колата и я връчихме на Сидни. Казахме й да ни чака отвън — с точните инструкции да потегли, ако не се появим до половин час. Никак не ми се искаше да й го казвам — изражението на лицето на Сидни ясно показваше, че тя още по-малко иска да чува подобни неща, — но беше необходимо. Ако не се справехме със Соня за това време, нямаше изобщо да го направим — или да си тръгнем живи. Ако успеехме да я неутрализираме, щяхме да дадем на Сидни някакъв сигнал, за да дойде с веригата.

Кехлибарените очи на Сидни бяха пълни с тревога, докато ни наблюдаваше как се отправяме към къщата. За малко да я подкача какво толкова се притеснява за някакви си дяволски създания на мрака, но се спрях тъкмо навреме. Тя може и да ненавиждаше и да се отвращаваше от всички други дампири и морои по земята, но някак си неусетно, в процеса на общуване, бе започнала да харесва мен и Дмитрий. А това не беше нещо, заслужаващо подигравка.