Последна саможертва

Дмитрий се качи на камъка и огледа двора. Промърмори няколко последни инструкции, улови ме за ръката и ми помогна да се прехвърля през оградата. Беше достатъчно висок, за да успее да го стори лесно и тихо — макар и не съвсем безшумно. Последва ме след миг и се приземи до мен с меко тупване.

Затичахме се към къщата. Ако Соня ни беше чула, нямаше смисъл да губим време. Трябваше да се възползваме и от най-малкото предимство. Дмитрий грабна лопатата и удари силно стъклото с нея — веднъж, два пъти. Първият удар беше на височината на главата ми, вторият по-ниско. С всеки удар стъклото се напукваше все повече. Веднага след втория удар се засилих е ръчната количка и я ударих във вратата. Щеше да е по-добре да я вдигна и хвърля по стъклото, но тя беше прекалено тежка за подобна маневра. В стъклото се отвори достатъчно голям отвор, за да се промушим през него. И двамата трябваше да се наведем — особено Дмитрий.

Едновременна атака от двете страни би била идеална, но беше малко вероятно Соня да избяга през предната врата. Щом наближихме вътрешния двор, започна леко да ми се гади и усещането се засили, когато влязохме в дневната. Потиснах го, както вече се бях усъвършенствала, и се подготвих за това, което предстоеше. Бяхме проникнали доста бързо, но не достатъчно, за да изненадаме един стригой.

Соня Карп беше там и ни очакваше, като се опитваше да избегне слънчевата светлина, проникваща в стаята. Когато за пръв път видях Дмитрий като стригой, бях толкова шокирана, че се вцепених. Това му бе позволило да ме залови, затова този път се подготвих мислено, знаейки, че ще изпитам същия шок, когато видя бившата си учителка като стригой. И наистина беше шокиращо. Също като Дмитрий, голяма част от чертите на Соня си бяха същите както преди: меднокестенява коса и високи скули… Но красотата й бе изкривена заради тебеширенобялата кожа, червените очи и жестокото изражение, присъщо за всички стригои.

Ако ни беше познала, с нищо не го показа. Моментално се хвърли към Дмитрий със зловещо ръмжене. Това бе типично за стригоите — първо да атакуват по-голямата заплаха, и аз винаги се дразнех, че това беше Дмитрий. Той бе пъхнал сребърния кол в колана си, за да държи лопатата, която не би могла да убие стригой, но с достатъчно сила и ловкост определено щеше да задържи Соня на известно разстояние. Той я удари силно по рамото при първото й нападение. Въпреки че не падна, тя определено изчака, преди да атакува отново. Двамата обикаляха в кръг, като вълци, готови за битка, докато тя преценяваше шансовете си. Едно светкавично нападение и силата й щяха да го победят, независимо дали държеше лопата или не.

Всичко това трая по-малко от секунда, като сметките на Соня ме изключваха от уравнението. Нахвърлих се върху нея от другата страна, но тя ме видя с периферното си зрение и тутакси ме отблъсна, без нито за миг да изпуска Дмитрий от поглед. Искаше ми се аз да държах лопатата, за да я халосам отзад от безопасно разстояние. Носех само сребърния си кол и трябваше да бъда много внимателна с него, тъй като можеше да я убие. Огледах набързо стаята, която, колкото и да бе странно, приличаше на обикновена дневна, но не видях нищо, което да използвам като оръжие.

Тя направи лъжливо движение и Дмитрий се подведе. Едва бе успял да се възпре, когато тя скочи, за да се възползва от ситуацията. Запрати го към стената и го притисна, като изби лопатата от ръката му. Той се изви, опитвайки да се отскубне от ръцете й, стиснали го за гърлото. Ако се опитах да я издърпам, моята сила, комбинирана с неговата, навярно щеше да го освободи. Обаче аз исках това да свърши колкото бе възможно по-бързо, затова реших да заложа на силова маневра.

Изтичах към нея и забих кола в лявата й лопатка, надявайки се да не съм я пробола близо до сърцето. Омагьосаното сребро, толкова мъчително за стригоите, я накара да изкрещи. Обезумяла, тя ме отблъсна със сила, която бе смайваща дори за един стригой. Полетях назад и паднах, като ударих главата си в масичката за кафе. Зрението ми се замъгли за миг, но инстинктите и адреналинът ме изправиха на крака.

Нападението ми бе дало на Дмитрий частицата секунда, от която се нуждаеше. Събори Соня на пода, грабна кола ми и го притисна към гърлото й. Тя изкрещя и се замята диво, а аз побързах да му помогна. Знаех колко трудно е да се удържи един стригой.

— Доведи Сидни — изхриптя той. — Веригата…

Раздвижих се колкото можех по-бързо, докато пред очите ми танцуваха звезди и сенки. Отключих предната врата и я изритах с крак като сигнал за Сидни, после изтичах обратно при Дмитрий. Соня почти бе успяла да се освободи от хватката му.

Отпуснах се на колене, за да му помогна да я задържи. В очите му отново се бе появила онази свирепа жажда за мъст, искаше да я унищожи там и веднага. Но имаше и още нещо. Нещо, което ме караше да мисля, че той притежаваше много повече самоконтрол. Все пак трябваше да го предупредя.

— Нуждаем се от нея… не забравяй, че тя ни е нужна.