Последна саможертва

Когато остана сама след потеглянето на вана, я налегна безпокойство. Обикновеният изпит по издръжливост внезапно започна да й се струва много по-страшен и труден. Беше съвсем сама, нещо, което не й се случваше често. Аз бях с нея през по-голямата част от живота й, а дори и когато заминах, тя беше заобиколена от приятели. Но сега? Сега беше само тя, картата и мобилният телефон. А мобилният телефон беше неин враг.

Лиса отиде до края на гората и отвори картата. Рисунка на голям дъб обозначаваше началото, с указание да поеме на север. Като огледа дърветата, Лиса видя три клена, ела и — един дъб. Насочи се към него, като неволно се усмихна. Ако някой друг имаше за указания подобни отличителни белези и не познаваше растенията и дърветата, щеше да се провали още в началото.

Компасът беше класически. Никакви модерни глезотии като джипиеси. Лиса никога не си беше служила с подобен компас и закрилническата част в мен се изпълни с неудържимото желание да се озова при нея и да й помогна. Макар че трябваше да имам повече вяра в приятелката си. Лиса беше умна и лесно разгада устройството. Насочи се на север и навлезе в гората. Въпреки че нямаше ясно очертана пътека, земята не беше обрасла с храсти и трева или с някакви други препятствия.

Хубавото на това да си в гората беше, че дърветата закриваха част от слънцето. Далеч не бяха идеалните условия за един морой, но беше къде-къде по-добре от това да те зарежат насред пустинята. Птичките пееха, а всичко тънеше в гъста зеленина. Като внимаваше за следващото указание, Лиса се опита да се отпусне и да се престори, че просто е излязла на разходка из гората.

При все това… беше й трудно с всичките мисли и тревоги, които я измъчваха. Сега Ейб и останалите й приятели бяха начело на разследването на убийството. В момента всички спяха — за мороите беше посред нощ, — а Лиса нямаше представа кога ще се върне и мразеше този изпит, защото й отнемаше от времето. Не, губеше й времето. Тя най-накрая бе приела логиката на приятелите си за номинацията, но цялата работа продължаваше да не й харесва. Искаше да помага активно.

Въртящите се в главата й мисли едва не станаха причина да подмине следващото указание: отдавна паднало дърво. Беше покрито с мъх и по-голямата част от него бе изгнила. Една звезда върху картата го обозначаваше като място, където е скрита подсказка. Тя разгърна картата и прочете:

Раста и се смалявам. Тичам и пълзя.

Следвам гласа си, макар да нямам такъв.

Никога не напускам това място, но пътувам наоколо…

Издигам се към небето и се промъквам през земята.

Крия тайните си под земята, макар да нямам богатство.

Което гние в мен, е здраве за теб.

Хм.

В този момент умът ми изцяло се изпразни, но този на Лиса запрепуска. Четеше написаното отново и отново, изследвайки всяка дума и как отделните редове си пасват един с друг. Никога не напускам това място. Това е отправната точка, реши тя. Нещо постоянно. Огледа се, замисли се за дърветата и ги отхвърли. Те винаги можеха да бъдат отсечени и преместени. Като внимаваше да не се отдалечава много от падналото дърво, обиколи наоколо, търсейки още някакви следи. Теоретично всичко беше преходно. Кое оставаше?

Следвам гласа си. Спря се и затвори очи, попивайки заобикалящите я звуци. Птичи песни. От време на време шумолене на листа. И…

Отвори очи и забързано пристъпи надясно. Звукът, който бе чула, стана по-силен, бълбукащ и ромолящ. Ето. Малко поточе течеше през гората, едва забележимо. Разбира се, беше твърде малко, за да си издълбае корито в земята.

— Обаче се обзалагам, че порастваш, когато завали — промърмори Лиса, без да й пука, че говори на потока. Погледна надолу към текста и пъргавият й ум тутакси сглоби отделните парчета. Потокът беше постоянен, но пътуваше. Променяше размера си. Имаше глас. Течеше през гъстите дебри, пълзеше, за да заобиколи препятствията. А когато водата му се изпаряваше, се издигаше към небето. Намръщи се и се зачуди над гатанката на глас. — Но не гниеш.

Лиса се огледа още веднъж, като си помисли смутено, че гниенето може да се свърже с всяко живо растение. Погледът й се плъзна покрай едно голямо кленово дърво, сетне се върна обратно на него. В основата му се бе сгушила туфа от кафяви и бели гъби, някои от които бяха спаружени и почернели. Тя приближи забързано, коленичи и тогава я видя: малка дупка, изровена в земята наблизо. Като се наведе по-ниско, й се мярна нещо цветно: тъмночервена торба с шнур.