Последна саможертва

Мобилният телефон в торбата беше нейният билет към спасението. Следобедът едва преваляше. Трябваше да чака още дълго, преди да свърши изпитът. Трябваше само да се обади… само веднъж и ще бъде спасена от всичко това и върната обратно към задачата си в двора. Не. В гърдите й се надигна вълна на решителност. Това предизвикателство вече не беше само заради трона на мороите, нито заради убийството на Татяна. Това беше изпит, който трябваше да издържи заради самата себе си. Тя бе водила спокоен и защитен живот, оставяйки другите да я закрилят и пазят. Сега трябваше да премине през това изпитание сама — и щеше да го направи.

Тази решителност я изведе до крайната цел — поляна, заобиколена от дървета. Две от дърветата бяха малки и близо едно до друго, така че Лиса си помисли, че може да преметне отгоре им мушамата и да си направи приличен заслон. С изстиналите си, вкочанени пръсти успя да я извади от торбата и я разгъна докрай. За щастие се оказа много по-голяма, отколкото предполагаше. Настроението й започна да се разведрява, докато се трудеше с мушамата, за да измайстори нещо като малък балдахин. Когато свърши, пропълзя под него, щастлива, че се е скрила от неспирния дъжд.

Но това не промени факта, че беше мокра. Както и земята, която освен мокра беше и кална. Мушамата не я предпазваше и от студа. В гърдите й се надигна горчилка, когато си припомни думите на пазителите, че по време на изпита им е позволено да използват магията на елементите. Тогава не смяташе, че магията може да е полезна, но сега определено виждаше предимствата да владееш елемента вода — магията щеше да контролира дъжда и да я предпази от него. Или още по-добре: ако владееше магията на огъня. Искаше й се Кристиан да е с нея. Щеше да приветства е жар и прегръдката му, и магията му. В подобна ситуация владеенето на магията на духа направо издишаше — освен ако не получи измръзване и не се наложи да се излекува (което никога не се получаваше толкова добре, както когато лекуваше другите). Не, реши тя. Нямаше място за съмнение: владеещите магията на водата и огъня имаха предимство в този изпит.

Тогава се сети.

Огън!

Както се бе свила, Лиса изведнъж се изправи. Отначало не бе разпознала за какво служат двата предмета — кремъкът и огнивото, но сега в главата й изплуваха смътни спомени как се пали огън е подръчни средства. Никога не я бяха учили на подобни умения, но беше сигурна, че когато търкаш два камъка един в друг, може да се получи искра… ако обаче имаше сухо дърво. Всичко наоколо беше подгизнало от вода…

С изключение на снопчето пръчки в торбата. Тя се засмя на глас, развърза пръчките и ги подреди като пирамида, както се правеше за лагерен огън. След това се опита да измисли какво да прави с кремъка и огнивото. Във филмите беше гледала как героите просто ги удрят едно в друго и се получават искри. Значи това ще направи и тя.

Нищо не се получи.

Опита още няколко пъти и въодушевлението й от преди малко беше изместено от отчаяние, предизвикано от мрака на духа. Аз изтеглих малко от него, за да й помогна да се съсредоточи. След четвъртия опит блесна искра и угасна, но това бе достатъчно за нея, за да се досети за принципа. Не след дълго вече можеше много лесно да получава искри, но те не правеха нищо, когато падаха върху пръчките. Нагоре и надолу: настроението й приличаше на влакче на надеждата и разочарованието. Не се отказвай, исках да й кажа и изтеглих още малко отрицателна енергия. Не се отказвай. Исках също да й предам урок по разпалване на огън, ала това бе отвъд възможностите ми.

Докато я наблюдавах, започнах да осъзнавам колко много бях подценявала интелигентността на приятелката си. Знаех, че е блестяща, но винаги съм си представяла, че в подобни ситуации ще бъде безпомощна. А тя не беше. Можеше да разгадава логиката на нещата. Тази малка искра не можеше да запали пръчките. Нуждаеше се от по-голям пламък. Трябваше й нещо, което да пламне от искрата. Но какво? Със сигурност едва ли щеше да го намери в тази подгизнала гора.

Погледът й попадна върху картата, която се подаваше от торбата. Тя се поколеба само за секунда, преди да я накъса на малки парчета върху пръчките. Предполагаше се, че е достигнала крайната цел и повече няма да се нуждае от карта. Само се предполагаше. Но вече бе твърде късно и Лиса продължи с плана си. Първо откъсна част от меката подплата на торбата и я добави върху купчината. После отново взе кремъка и огнивото.

Лумна искра и мигновено обхвана парче хартия. То пламна в оранжево, преди да угасне със съскане, образувайки тънък дим. Тя опита отново, като се наведе напред и внимателно духна хартията, когато искрата падна върху нея. Появи се малък пламък, улови и съседното парче хартия и пак угасна. Лиса се съсредоточи и отново опита.

— Хайде, хайде — промърмори, сякаш можеше да внуши на огъня да се разгори.