Последна саможертва

Лиса я издърпа ликуващо и се изправи. Торбата беше платнена, с дълги дръжки, които щяха да й позволят да я носи през рамо, докато върви. Отвори находката си и надникна вътре. Там, мушнато между гънките на меката и пухкава подплата, беше най-хубавото нещо на света: бутилка с вода. Досега приятелката ми не бе осъзнала колко й е горещо и колко е ожадняла, нито колко изтощителна е слънчевата светлина. На кандидатите им бе казано да са със здрави и удобни обувки и дрехи, но не им бе позволено да си носят никакви провизии. Бутилката с вода беше безценна придобивка.

Лиса седна на дънера, за да си почине, като отпиваше пестеливо малки глътки от водата. Въпреки че върху картата бяха обозначени още подсказки и „награди“, знаеше, че не може със сигурност да разчита на още полезни торби. Затова след няколко минути почивка Лиса прибра водата и преметна малката торба през рамо. Съгласно картата трябваше да поеме на запад и тя пое натам.

Докато вървеше, жегата я изгаряше и тя се принуди да си вземе няколко кратки почивки и да отпие от скъпоценната течност в бутилката. Не спираше да си напомня, че това не е надбягване и трябва да го дава по-спокойно. След разчитането на още няколко подсказки, установи, че картата не е с точен мащаб, така че невинаги беше ясно колко дълъг е всеки преход. При все това беше доволна, че успешно бе разгадала всяка от тях, макар наградите да ставаха все по-озадачаващи.

Една от тях беше сноп пръчки, оставени върху скала, нещо, за което би се заклела, че е грешка, но някой ги бе завързал грижливо. Сложи ги в торбата, заедно с прилежно сгъната зелена мушама. В този момент потта се лееше от нея и навитите до лактите ръкави на памучната й риза не я разхлаждаха кой знае колко. Тя си позволи още няколко почивки. Започваше сериозно да се безпокои, че ще получи слънчеви изгаряния, затова изпита огромно облекчение, когато следващата подсказка й осигури шише с лосион против изгаряне.

След като няколко часа се сражава геройски с лъчите на палещото слънце, Лиса беше толкова прегряла и уморена, че нямаше сили дори да се ядосва, задето пропускаше събитията в кралския двор. Искаше единствено този изпит да свърши. Според картата оставаха още две подсказки, което тя прие като обнадеждаващ знак. Скоро щеше да стигне до края и след това просто ще чака да дойдат да я вземат. В този миг й хрумна нещо. Мушамата. Мушамата е за предпазване от слънцето, реши тя. Би могла да я използва накрая.

Мисълта я ободри, както и следващата й награда: още вода и мека шапка с широка периферия, която предпазваше лицето й от слънцето. За съжаление, преходът след това, който изглеждаше кратък, се оказа два пъти по-дълъг от очакваното. Когато стигна до следващата подсказка, жадуваше повече за почивка и глътка вода, отколкото да открие какво бяха оставили пазителите.

Сърцето ми преливаше от съчувствие към нея. Отчаяно исках да й помогна. Това беше моята работа — да я защитавам. Тя не трябваше да бъде сама. Или трябваше? Дали това също не бе част от изпита? В един свят, в който кралските особи почти винаги са заобиколени от пазители, тази самота сигурно е пълен шок. Мороите бяха издръжливи и притежаваха отлични сетива, но не бяха привикнали към горещини и трудни преходи. Аз вероятно бих се справила съвсем лесно. Макар че трябваше да призная, че не бях сигурна дали притежавам дедуктивните умения на Лиса, за да разгадая подсказките.

Последната награда на Лиса бяха кремък и огниво — не че тя имаше представа за какво служат. Аз моментално ги разпознах като пособия за запалване на огън, но за нищо на света не можех да проумея защо ще й е нужно да пали огън в слънчев ден като този. Тя сви рамене, прибави ги към останалите предмети в торбата и продължи да върви.

И тогава нещата започнаха да стават студени. Наистина студени.

Отначало Лиса не забеляза, най-вече защото слънцето продължаваше да прежуря. Мозъкът й подсказваше, че това, което усеща, е невъзможно, но настръхналата кожа и тракащите зъби твърдяха тъкмо обратното. Тя спусна ръкавите на ризата си и ускори крачка. Искаше й се внезапният студ да е придружен поне с облаци, които да закрият слънцето. Бързият ход и напрежението й помогнаха да се сгрее.

Докато не заваля.

Отначало се появи мъгла, която се превърна в ситна роса, и накрая рукна пороен дъжд. Косата и дрехите й се намокриха и й стана още по-студено. В същото време… слънцето продължаваше да грее, светлината му дразнеше чувствителната й кожа, но не я сгряваше.

Магия, осъзна тя. Дъждът е вследствие на магия. Беше част от изпита. По някакъв начин мороите, владеещи магията на елементите въздух и вода, се бяха съюзили, за да се противопоставят на горещото слънчево време. Затова й беше нужна мушамата — за да се предпази от слънцето и дъжда. Тя се замисли дали да не я извади и наметне като пелерина, но бързо реши да почака, докато не стигне до крайната точка. Макар че нямаше представа колко далеч е това. Шест метра? Тридесет километра? Студът се просмукваше в нея, вледеняваше крайниците й. Почувства се отчаяна и нещастна.