Последна саможертва

— Е, щом си толкова умен, какъв е планът ти? — попитах, като се опитвах да печеля време, докато трескаво се чудех какъв е моят план. Исках да заловя Виктор и Робърт, но не знаех как. Тъй като трябваше да разпределим вниманието си между братята и Соня, двамата с Дмитрий не можехме да действаме в екип. Искаше ми се да разполагаме с още една верига. Освен че трябваше физически да подчиним братята Дашков, налагаше се да им попречим да използват и магия.

— След като ти си толкова умна — парира Виктор, — предполагам, че вече си получила нужната информация.

Посочих към Соня.

— Тя не е особено общителна.

Виктор насочи поглед към нея.

— Соня Карп, променила си се от последната ни среща.

— Ще ви убия всички — изръмжа тя. — И ще ви изпия един по един. Обикновено щях да започна с човека и да продължа с мороите, но… — Погледна към Дмитрий и мен с изкривено от бяс лице. — Мисля, че ще оставя вас двамата за последно и ще източа кръвта ви в адски мъчения. — Млъкна и додаде почти комично: — Вие най-много ме дразните.

— Да не би всички стригои да се обучават в един и същ военен лагер и да научават едни и същи заплахи? Истинско чудо е, че не се и кискате за по-зловещ ефект. — Извърнах се към Виктор. — Виждаш ли? Не е толкова лесно. Опитахме всичко. Побой, мъчения. Сидни изброи имената на всичките й роднини. Никаква реакция.

Виктор за пръв път се вгледа в Сидни.

— Така. Вашият личен алхимик.

Сидни не помръдна. Знаех, че сигурно е изплашена до смърт да се озове лице в лице не само с вампир, но и с опасен престъпник. Трябва обаче да й призная, че срещна погледа му, без да трепне.

— Млада е — промърмори Виктор замислено. — Но разбира се, че трябва да е такава. Предполагам, това е единствената причина да успеете да я манипулирате, така че да участва в тази малка лудория.

— Аз съм тук по собствено желание — отвърна Сидни. Изражението й оставаше спокойно и уверено. — Никой не ме е манипулирал. — В този момент изнудването на Ейб не беше важно.

— Виж, ако ще ме измъчваш с тъпите си забележки, по-добре да беше продължил с посещенията си в съня ми — срязах го аз. — Ако не можеш да предложиш нищо полезно, по-добре се махай оттук и ни остави да чакаме, докато гладът омаломощи Соня. — И под махай се оттук имах предвид: въобразявайте си, че ще си тръгнете, но всъщност ще ударя главите ви една в друга и ще ви завлека обратно при пазителите.

— Ние можем да помогнем — заяви Виктор. Докосна леко брат си по рамото. Робърт трепна, откъсна поглед от Соня и го насочи към брат си. — Вашите методи са обречени на провал. Ако искаш отговори, има един-единствен начин…

Соня реши да действа. Дмитрий все още беше до нея, но наблюдаваше и нас. И разбира се, аз изцяло се бях съсредоточила върху драмата с Виктор. Това бе най-добрата възможност, която щеше да й се предостави.

С невероятната сила, която притежава всеки стригой, тя се оттласна от креслото. Веригата все още бе увита около нея, но бързината и силата на движението бяха достатъчни, за да я скъсат на две места. Знаех, че с още един напън тя ще се освободи напълно. С раздвоено внимание или не, Дмитрий за секунда се хвърли върху нея, както и аз. Тя се замята, като използваше цялата си сила и бързина, за да се отърси от веригата. Ако успееше да се освободи, ни предстоеше още една свирепа схватка. Двамата с Дмитрий се спогледахме за миг. Знаехме, че мислим едно и също. Първо, как ще я задържим отново? Може би щяхме да успеем да поправим веригата, но трябваше да я размотаем и омотаем отново, което беше невъзможно. Освен това и двамата осъзнавахме, че можеше да не успеем да я обуздаем за втори път, а наоколо беше пълно с невинни. Те не можеха да се бият, но Соня можеше някак си да се възползва от тях.

Оставаше ни единствено да продължаваме да я удържаме. Щеше да е по-лесно, ако я притиснем към равна повърхност като пода, отколкото към хлътналото кресло. То се тресеше, докато тя се бореше с нас и ние се опитвахме да го нагласим в по-удобно положение. Дмитрий държеше кола си — аз бях оставила моя на пода — и одраска с върха му кожата й, което ни предостави известно предимство в схватката. Соня нададе вик на ярост и аз се изпълних с надежда, че ще успеем да я омаломощим. Но по-вероятно, не. Ние щяхме първи да се пречупим. Пулсиращата болка в главата ми бе доказателство, че не бях във върховата си форма.

С периферното си зрение улових някакво движение, повод за нова тревога. Робърт Дору се бе насочил към нас и в ръката си държеше сребърен кол. Гледката беше толкова странна и неочаквана, че се забавих да предупредя Дмитрий. Когато трудноподвижният ми мозък се раздвижи, вече беше твърде късно.

— Не! — изкрещях, като видях, че Робърт вдига кола. — Не я убивай!