Последна саможертва

— Съжалявам, че прекъсвам метафизичната ви полемика, но трябва да ме изслушаш — заяви той. — Бъди внимателна, Роуз. Много внимателна. Сега много неща зависят от теб. Не позволявай любимият ти вълк да ти попречи да разбереш какво знае Соня.

— Но той е прав! — възкликнах. — Минали са едва пет минути! Това, което тя преживя… което и двамата са преживели… ами, то е нещо велико. Наистина е огромна промяна. На него също му бе нужно време, за да се възстанови и да се приспособи към спасението си. След като тя приеме промяната си, ще ни помогне.

— Сигурна ли си? — присви очи Виктор. — Дали тя мисли, че е била спасена? Ти забравяш, че Беликов бе превърнат в стригой против волята си, но не и тя.

— К-какво казваш? Че тя ще се опита отново да стане стригой?

Той сви рамене.

— Казвам, че трябва много скоро да получиш отговорите, които търсиш. И не я оставяй сама.

С тези думи Виктор се обърна и се запъти към кухнята. Върна се след миг с чаша вода. Робърт я пресуши жадно, след което потъна в дълбок сън. Въздъхнах и се облегнах на стената до Сидни. Чувствах се напълно изтощена. Тялото все още ме болеше от скорошната схватка.

— Сега какво? — попита Сидни.

Дмитрий се върна след малко и погледна за кратко към Робърт.

— Тя също заспа — осведоми ме. — Трансформацията е трудна. — Видях мъката, стаена в очите му, и се запитах кои ли спомен го терзае сега. Споменът, че е бил променен? Споменът, че е бил стригой?

— Не мисля, че трябва да оставяме Соня сама — заявих. С крайчеца на окото си зърнах самодоволната усмивка на Виктор. — Някой трябва да остане при нея, в случай че се събуди. Сигурно ще бъде объркана и няма да знае какво става.

Дмитрий остана мълчалив няколко секунди, докато внимателно ме изучаваше. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че може да имам и нещо друго наум. За щастие това, което казах, звучеше напълно разумно и той не откри недостатък в логиката ми.

— Права си. Имаш ли нещо против да останеш при нея — обърна се към Сидни.

Отчаяно затърсих подходящите думи. Не, не. Не и Сидни. Ако Соня се обърне срещу нас, се нуждаехме от някой, който да я наблюдава — някой, който може да се бори с нея. Сидни, навярно досетила се за проблема ми, ме спаси от участта да излъжа Дмитрий или да му кажа истината за тревогите си.

— Тя не ме познава и това може да влоши нещата, когато се събуди. Освен това… — Сидни доби онова отвратено изражение, характерно за всички алхимици. — Няма да се чувствам удобно в компанията на някой, който само допреди пет минути е бил стригой.

— Тя не е стригой! — възмути се той. — Тя е абсолютно, напълно морой! — Дори аз се стреснах от острия му тон, но не бях съвсем изненадана от яростната му реакция. Беше му много трудно да убеди останалите, че е променен. Лицето му малко омекна. — Зная, че е трудно да се повярва, но тя наистина е напълно променена.

— Тогава аз ще остана с нея — предложих.

— Не, не — поклати глава Дмитрий. — Сидни е права за едно. Соня може да е объркана. По-добре е там да е някой, който наистина разбира какво се е случило.

Понечих да възразя, че аз съм единствената, която Соня познава, но реших, че е по-добре да остана при братята. В момента може и да изглеждаха безобидни, но не им вярвах. Очевидно Дмитрий също. Той пристъпи към мен, наведе се и заговори само на сантиметър от ухото ми.

— Не ги изпускай от поглед — промърмори. — В момента Робърт е напълно изтощен, но може да се съвземе много по-скоро, отколкото смятаме.

— Зная.

Той понечи да се извърне, сетне ме погледна отново. Заповедническата му физиономия омекна и лицето му доби замислено, почти благоговейно изражение.

— Роуз?

— Да?

— Така… ли беше, когато Лиса ме промени?

— Повече или по-малко.

— Не съм осъзнавал… беше… — Запъна се, търсейки подходящите думи. Толкова нетипично за Дмитрий. — Начинът, по който светлината изпълни стаята, начинът, по който тя се промени. Да видиш как животът се заражда от смъртта… това беше…

— Красиво? — подсказах му.

Той кимна.

— Живот като този… не може, не, не бива да се пропилява.

— Да — съгласих се. — Не бива.

В този миг видях, че нещо в него се раздвижи. Беше малко, също както на онази алея, но знаех, че още едно парче от травмата, че е бил стригой, се бе отчупило.

Той не каза нищо повече и аз го изпратих с поглед, докато излизаше от стаята. Тъй като нямаше какво друго да прави, Сидни седна на пода с кръстосани крака и книга в скута. Книгата остана затворена, явно мислите й бяха някъде другаде. Междувременно Виктор се настани в едно кресло и се облегна назад. Той не изглеждаше толкова зле като Робърт, но умората бе набраздила лицата и на двамата братя. Добре. Колкото по-дълго бяха извън строя, толкова по-добре. Донесох един стол от кухнята, така че да седя и да наблюдавам стаята. Всичко беше спокойно.