Последна саможертва

Бях омотала веригата доста здраво, но Дмитрий я разви за секунди. След като Соня беше свободна, той седна в креслото и я притегли към себе си, като й позволи да зарови лице на гърдите му, докато тялото й се разтърсваше от ридания. Преглътнах. Дмитрий също плака, когато отново стана дампир. В съзнанието ми се мярна странният образ на новородени бебета. Дали плачът бе естествена реакция на всички новородени — или в случая преродени, — идващи на този свят?

Внезапно движение привлече вниманието ми. Очите на Сидни бяха разширени и тя понечи да пристъпи към Дмитрий, за да го спре.

— Какво правиш? — извика. — Не я освобождавай!

Дмитрий не й обърна внимание, а аз сграбчих ръката й и я дръпнах назад.

— Всичко е наред, всичко е наред. — Не можех да позволя Сидни да изпадне в паника. — Тя не е стригой. Погледни я. Тя е морой.

Тя поклати бавно глава.

— Не е възможно. Нали я видях преди малко.

— Същото се случи и с Дмитрий. Съвсем същото. Не смяташ, че той е стригой, нали? Вярваш му. — Пуснах я и тя застана нащрек, а по лицето й бе изписано недоверие.

Погледнах надолу към братята и осъзнах, че положението им може да е по-сериозно, отколкото смятах. Робърт, макар и да не беше стригой, беше толкова блед, че спокойно можеше да мине за такъв. Очите му бяха празни, а от полуотворената му уста се бе проточила лига. Явно бях избързала с преценката от преди малко, че възстановяването на стригой е лесно. Той я бе пронизал като професионалист, но очевидно имаше странични ефекти. Виктор се опитваше да окуражи брат си, като му шепнеше нежни и успокоителни думи. А върху лицето на Виктор… ами, беше изписан израз на състрадание и страх, какъвто не бях виждала преди. Мозъкът ми не знаеше как да го съгласува с утвърдения образ на безскрупулен злодей, който си бях изградила за него. Сега изглеждаше добър и нежен.

Виктор вдигна глава към мен и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Какво, нима ти се изчерпаха остроумните и саркастични забележки? Би трябвало да си щастлива. Ние ти дадохме това, което искаше. Искаше да получиш отговори от Соня Карп, нали? — Кимна към нея. — Върви да ги получиш. Цената им определено е много висока.

— Не! — възкликна Дмитрий. Той все още притискаше Соня до гърдите си, но при думите на Виктор нежното му изражение стана кораво и решително. — Да не си полудял? Не видя ли какво стана току-що?

Виктор повдигна вежди.

— Да. Забелязах.

— Тя не е в състояние да отговаря на никакви въпроси! Тя е в шок. Оставете я на спокойствие.

— Не се дръж така, сякаш тя е страдащата в случая — сряза го Виктор. Извърна се към Робърт и помогна на брат си да стане и отиде до дивана. Робърт едва движеше краката си, които трепереха и се огънаха, преди да се отпусне върху дивана. Виктор го прегърна. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

— Дали? — попитах неуверено. Робърт не изглеждаше никак добре. Мислите ми от преди малко как владеещите духа ще спасяват стригоите, ставаха все по-нереалистични. — Той… той го е правил и преди и се е възстановил, нали? А и Лиса е добре.

— Тогава Робърт беше доста по-млад, както и Василиса — отвърна Виктор и потупа брат си по рамото. — А и това едва ли може да се нарече обикновена магия. Дори да го направиш само веднъж, е нещо велико. А два пъти? Двамата с теб знаем как действа духът, а този подвиг взема своя дан от тялото и от ума. Робърт направи огромна саможертва заради теб.

Предполагам, че беше истина.

— Благодаря ти, Робърт — промълвих. Думите се отрониха несигурно от устните ми. Робърт изглежда не ме чу.

Дмитрий се изправи със Соня на ръце. Тя все още плачеше, но риданията й стихваха.

— Тя трябва да си почине — рече той рязко. — Повярвай ми, нямаш представа какво преживява в момента.

— О, вярвам ти — отвърнах.

— Вие сте идиоти — отсече Виктор. — И двамата.

Беше истинско чудо, че кръвнишкият поглед на Дмитрий не прикова Виктор към пода.

— Засега не позволявам никакви разпити.

Кимнах в знак на съгласие. И без това не знаех какво друго да направя. Когато Лиса бе върнала Дмитрий, се бе изпълнила със същото пламенно желание да го закриля. Той може и да не беше променил Соня, но беше единственият сред нас, който знаеше през какво преминава тя. Зная, че на самия него му беше много трудно да се приспособи и че първоначалните чувства след промяната. Като това дори не включваше последвалата депресия.

Дмитрий мина покрай нас и отнесе Соня в спалнята й. Сидни ги наблюдаваше как излизат, сетне погледна към дивана, където Виктор все още седеше до брат си, преметнал ръка през раменете му. Пълните й с учудване очи срещнаха моите.

— Бях чула… но не вярвах.

— Понякога и аз се питам истина ли е — уверих я. — Това е против всички правила на вселената.

За моя изненада тя докосна малкия златен кръст, висящ на верижката около шията й.

— Някои правила са по-големи от Вселената.

Виктор се изправи от дивана, очевидно доволен, че Робърт си почива. Напрегнах се. Като оставим настрана чудесата, той си оставаше престъпник, когото възнамерявах да заловя. Виктор пристъпи към мен и снижи глас.