Последна саможертва

Дмитрий се извъртя и видя Робърт, но не можеше да направи нищо. Двамата с Дмитрий бяхме създали идеалните условия. Държахме Соня неподвижна, а гърдите й бяха открити. Чудесна мишена за Робърт. Отчаяно се питах какво да правя. Ако го спра, Соня ще се освободи. Ако не го направя, той можеше да убие единствения ни шанс да открием кой е…

Твърде късно. Колът се заби със сила, която ме шашна. На Лиса й беше много трудно да прободе Дмитрий и аз предположих, че същото ще важи и за някой като Робърт, който беше по-стар и изглеждаше толкова крехък. Но не. Наложи му се да използва двете си ръце, но колът влезе в гърдите на Соня и прониза сърцето й.

Соня изкрещя неистово. Ярка, ослепително бяла светлина изпълни внезапно стаята, като в същия миг една невидима сила ме отхвърли настрани. Ударих се в стената, ала мозъкът ми едва регистрира болката. Малката къща се разтърси и с едната си ръка се опитах да се уловя за нещо. Стиснах очи, но продължавах да виждам звезди. Времето спря своя ход. Сърцето ми също забави своя.

Тогава всичко спря. Всичко. Светлината. Трептенията. Дишах нормално. Всичко беше притихнало и застинало, сякаш случилото се преди малко е било само сън.

Примигнах, опитвайки се да проясня зрението си и да видя какво става. Изправих се, олюлявайки се, и видях, че и Дмитрий прави същото. Изглежда той също е бил захвърлен, но вместо да се удари в стената, се бе подпрял на нея. Робърт лежеше проснат на пода, а Виктор се спусна към него, за да му помогне. Сидни стоеше като замръзнала.

А Соня?

— Невероятно — прошепнах.

Соня все още беше в креслото и от начина, по който се бе свлякла назад, беше очевидно, че е била поразена от същата сила, стоварила се и върху нас. Веригата все още я опасваше, но тя бе спряла да се извива и мята, за да се освободи. Върху скута й лежеше сребърният кол, който до преди минута държеше Робърт. Соня бе успяла да измъкне едната си ръка изпод веригата и сега пръстите й се плъзнаха по сребърната повърхност на кола. Очите й се разшириха от учудване — бистри, небесносини очи.

Робърт беше върнал Соня в света на живите. Тя вече не беше стригой.

Когато Лиса спаси Дмитрий, почувствах силата на магията през връзката, необятно и всепоглъщащо усещане. Да наблюдавам чудото сега, без пряката връзка с Лиса, беше не по-малко невероятно изживяване. Виктор беше зает с Робърт, но ние останалите се взирахме изумено в Соня. Аз продължавах да търся нещо — каквото и да е — което да съдържа дори и малък намек за предишното й състояние.

Нямаше нищо. Кожата й беше с характерната за мороите бледност, но излъчваше топлината на живота, със съвсем лек розов оттенък — не като при стригоите, които бяха лишени от пигментация. Очите й бяха зачервени, но вследствие на напиращите сълзи. Около ирисите й нямаше ужасяващи, червени пръстени. А изражението им… нямаше жестокост, нито злоба. Това не бяха очите на някой, който само до преди минути заплашваше да убие всички ни. Бяха пълни с изумление, страх и смут. Не можех да откъсна поглед от нея.

Чудо. Още едно чудо. Дори след като видях как Лиса превърна Дмитрий обратно в дампир, една скрита част от мен вярваше, че никога повече нямаше да видя нещо подобно. Така беше с чудесата. Случваха се само веднъж в живота. Имаше много дебати дали могат да се спасят всички стригои по света, разговори, които замряха, когато трагедията с убийството на кралицата засенчи всичко останало. Малкият брой морой, които владееха магията на духа, също не допринасяха за популяризирането на идеята, а и освен това всички осъзнаваха колко е трудно за един морой да прониже стригой със сребърен кол. След като обучени пазители губеха битката със стригоите, как един морой щеше да успее да ги прониже? Е, имаше отговор: ако стригоят е предварително усмирен. Един морой можеше да забие кола с две ръце, особено с помощта на опитен пазител. Свят ми се зави от разкриващите се възможности. Магията на Робърт беше силна, но той беше стар и с крехко здраве. И все пак, щом той успя, защо и всеки друг владеещ магията на духа да не може? Той го бе направил да изглежда почти лесно. Дали Ейдриън можеше да го направи? Дали Лиса би могла отново да сътвори чудо?

Чудо. Соня Карп беше живото, дишащо чудо.

И внезапно тя се разкрещя.

Отначало беше нисък вой, който бързо се усилваше. Звукът ме изтръгна от фантазиите, но не знаех как точно да реагирам. Но Дмитрий знаеше. Колът падна от ръката му, спусна се към Соня и припряно започна да я освобождава от веригата. Тя се изви и загърчи при докосването му, но в движенията й вече липсваше онази свръхестествена сила на неживото чудовище, търсещо отмъщение. Това бяха движения на отчаяно и ужасено живо същество.