Последна саможертва

Този път искрата се разгоря в малък пламък, сетне в по-голям, който обхвана подпалките й. Замолих се да се разпростре върху пръчките, иначе нищо нямаше да се получи. Пламъкът ставаше все по-ярък и по-голям, като поглъщаше и последните парчета хартия и подплата… и тогава обхвана и пръчките. Лиса духна леко и не след дълго огънят бумтеше с пълна сила.

Огънят не можеше да пропъди пронизващия студ, но що се отнасяше до Лиса, сякаш цялата слънчева светлина гореше в ръцете й. Усмихна се и в нея се разля вълна на гордост. Най-сетне се отпусна и огледа дъждовната гора. В далечината зърна някакви цветни проблясъци. Насочи духа и използва магията си, за да засили способността си да вижда аури. Не беше сгрешила — скрити далеч, доста далеч сред дърветата, тя видя две аури със силни, устойчиви цветове. Собствениците им стояха неподвижни и тихи, притаени зад дърветата. Усмивката на Лиса стана по-широка. Пазители. Или може би морои, владеещи магията на елементите въздух и вода. Нито един от кандидатите не бе сам тук. Роналд Озера нямаше защо да се тревожи, но пък и той не би могъл да знае. Само тя можеше. Може би в крайна сметка духът не беше чак толкова безполезен.

Дъждът започна да намалява, а топлината на огъня продължи да я успокоява. По небето не можеше да познае кое време е, но някак си знаеше, че няма да е трудно да изчака края на деня и…

— Роуз? — Един глас ме изтръгна от света на Лиса и нейното оцеляване. — Роуз, събуди се или… ела на себе си от каквото и да е това.

Примигнах и се втренчих в лицето на Сидни, което беше на няколко сантиметра от моето.

— Какво? — троснах се. — Защо ме притесняваш?

Тя трепна и отскочи назад, мигом загубила дар слово. Изсмукването на мрака от Лиса не ми се бе отразило, докато бях в нейното съзнание, но сега, след като се върнах в собственото си тяло, усетих гняв и раздразнение. Това е заради духа, казах си. Успокой се. Поех дълбоко дъх, отказвайки да позволя на духа да ме управлява. Аз бях по-силна от него. Поне се надявах.

Докато се борех да пропъдя и заглуша тези чувства, се огледах и си спомних, че се намирам в спалнята на Соня Карп. Всичките ми проблеми ме връхлетяха с пълна сила. В съседната стая имаше вързана жена стригой, която едвам удържахме и която изглежда нямаше никакво намерение да отговаря на въпросите ни, поне засега.

Погледнах отново към Сидни, която все още изглеждаше изплашена от мен.

— Съжалявам… не исках да ти се нахвърлям така. Просто се стреснах. — Тя се поколеба няколко секунди, сетне кимна в знак, че приема извинението ми. Страхът изчезна от лицето й и аз видях, че нещо друго я притеснява. — Какво не е наред? — попитах. След като все още бяхме живи, а Соня все още вързана, нещата не можеха да са чак толкова лоши, нали?

Сидни отстъпи назад и скръсти ръце.

— Виктор Дашков и брат му са тук.

Глава 18

Изстрелях се с такава бързина от леглото, че едва не паднах. Главата още ме болеше, но вече не се чувствах замаяна, което, за щастие, означаваше, че наистина нямах мозъчно сътресение. Преди да изляза от спалнята на Соня, погледнах към часовника и разбрах, че съм била в главата на Лиса няколко часа. Изпитът е бил много по-дълъг, отколкото ми се е сторило.

В дневната заварих почти комична картинка. Виктор и Робърт стояха там, от плът и кръв, оглеждайки се наоколо. Този път дори Робърт изглеждаше в час. Само че, докато Виктор изучаваше всичко по типичния си пресметлив начин, вниманието на Робърт бе изцяло съсредоточено върху Соня. Очите му се бяха ококорили от изумление. Междувременно Дмитрий не бе мръднал от мястото си до Соня, като колът оставаше опрян до гърлото й. От позата и зоркия му поглед ставаше ясно, че гледаше на двамата братя като на нова заплаха и се опитваше — което бе невъзможно — да следи за всичко. Изглеждаше облекчен да ме види, доволен от подкреплението.

Омотаната във веригата Соня бе застинала напълно неподвижно, което никак не ми харесваше. Привидната й кротост ме изпълни с подозрението, че замисля нещо. Очите й бяха присвити.

Цялата ситуация беше напрегната и опасна, но докато изучавах Виктор по-внимателно, една мъничка част от мен изпита задоволство. Срещите ни в сънищата бяха измамни. Както аз можех да променям външността си, така и Виктор бе направил така, че да изглежда по-силен и по-здрав, отколкото бе в действителност. Възрастта, болестта и животът на беглец си бяха казали своето. Около очите му имаше тъмни кръгове, а сивеещата му коса бе оредяла за последния месец. Изглеждаше изпит и уморен, но знаех, че все още е опасен.

— И така — подех с ръце на кръста, — значи успяхте да ни намерите.

— В този град има само едно езеро — отвърна Виктор. — Една синя къща. Ти може да се затрудняваш с подобни указания, но за нас, останалите, е лесно.