Последна саможертва

Той ми кимна леко и в този миг се появи Сидни, влачейки веригата. При вида на сцената, очите й се разшириха изумено и тя се спря за миг, сетне забърза към нас. Още малко и ще я превърнем във воин, помислих си.

Двамата с Дмитрий се заехме със следващата си задача. Вече бяхме открили най-доброто място, където да завържем Соня: тежкото, дълбоко кресло в ъгъла. Повдигнахме я — което си беше доста опасно, защото тя не спираше да се извива и мята — и я стоварихме в креслото. После, без да отмества кола от врата й, Дмитрий я притисна надолу, докато аз грабнах веригата.

Нямаше време за прецизни подробности. Просто започнах да я омотавам с нея, първо около краката, след това около тялото, като привързвах ръцете към торса й. Слава Богу, че Дмитрий беше купил дълга верига, и аз трескаво я увих около креслото.

Когато най-после веригата свърши, Соня беше здраво привързана и напълно обездвижена. Би ли могла да се освободи? Абсолютно. Но със сребърен кол, притиснат към врата й? Не беше толкова лесно. С двете едновременно… ами, засега я бяхме заковали. Това беше най-доброто, което можехме да сторим.

С Дмитрий си разменихме кратки и изтощени погледи. Чувствах се замаяна, но се опитвах да се преборя със световъртежа, защото ни предстоеше още много работа.

— Време е за разпит — процедих сурово.

Глава 17

Разпитът не протече особено добре.

О, разбира се, отправихме множество заплахи и използвахме коловете си като уреди за мъчение, но нищо не постигнахме. Дмитрий все още беше плашещ, докато се разправяше със Соня, но след срива с Донован внимаваше да не изпадне отново в необуздан гняв. В перспектива това беше добре за него, но не му помагаше да изтръгне отговори от Соня. Всичко се усложняваше и от това, че ние всъщност нямахме конкретен въпрос към нея. Просто я обстрелвахме с различни питания. Дали знае за съществуването на друг Драгомир? Роднина ли е с майката? Къде е майката на детето? Нещата се влошиха още повече, когато Соня разбра, че твърде много се нуждаем от нея, за да я убием, независимо колко я заплашвахме със сребърния кол.

Продължавахме така вече цял час и започвахме да се чувстваме изцедени. Поне аз. Облегнах се на стената близо до Соня и макар че колът ми бе изваден и готов за атака, малко повече се осланях на стената да ме държи права, отколкото ми се щеше да призная. През последните минути се бе възцарило мълчание. Дори Соня се бе отказала от ръмжащите си заплахи. Тя просто чакаше, застанала нащрек, без съмнение планираща бягството си и уверена, че ние ще се уморим преди нея. Тишината беше по-застрашителна от всички заплахи на света. Бях свикнала на типичните за стригоите словесни заплахи. Но не съм очаквала колко вледеняваща и злокобна може да бъде силата на мълчаливата заплаха.

— Какво е станало с главата ти, Роуз? — попита ме Дмитрий, внезапно зърнал нещо.

Бях изключила за малко и ми трябваше секунда, за да осъзная, че говори на мен.

— А? — Отметнах косата, закриваща част от челото ми. Пръстите ми напипаха нещо лепкаво и аз си спомних смътно за удара в масичката. Свих рамене, без да обръщам внимание на замаяността, която усещах.

— Добре съм.

Дмитрий стрелна Сидни с поглед.

— Сложи я да легне и почисти раната. Не й позволявай да заспи, докато не разберем дали няма мозъчно сътресение.

— Не, не мога — възпротивих се. — Не мога да те оставя сам с нея…

— Добре съм — прекъсна ме той. — Почини си, за да можеш да ми помогнеш по-късно. Няма да си ми от полза, ако припаднеш.

Продължавах да протестирам, но когато Сидни ме улови нежно за ръката, залитането ми ме издаде. За мой ужас тя ме поведе към единствената спалня в къщата. Имаше нещо зловещо да знаеш, че си в леглото на стригой — дори и да е покрито с мека завивка на сини и бели цветя.

— Боже — промълвих, като се облегнах на възглавницата, след като Сидни почисти раната на челото ми. Въпреки протестите ми от преди малко беше супер да си почина. — Не мога да свикна с тази странност — стригой да живее в такова… нормално място. Направо ме побиват тръпки. Ти как се справяш?

— По-добре от вас двамата — отвърна Сидни. Тя бе обвила ръце около тялото си и оглеждаше притеснено стаята. — След като се озовах в компанията на стригои, вече не ви смятам за толкова лоши.

— Е, значи поне едно добро нещо излезе от цялата тази работа — отбелязах. Въпреки шегата й знаех, че е ужасена. Очите ми започнаха да се затварят, но се стреснах, когато Сидни ме сръга по ръката.

— Не заспивай — скастри ме тя. — Стой будна и говори с мен.

— Нямам сътресение — промърморих. — Но предполагам, че бихме могли да обсъдим някой план как да накараме Соня да проговори.

Сидни приседна в другия край на леглото и се намръщи.

— Не се обиждай, но не мисля, че тя ще се пречупи.

— Ще го направи, след като изкара няколко дни без кръв.

Сидни пребледня.

— Няколко дни?

— Ами, колкото е нужно, за да… — През връзката към мен изведнъж нахлу порой от емоции и аз замръзнах. Сидни подскочи, а очите й зашариха из стаята, сякаш група стригои бе нахлула вътре.

— Какво не е наред? — възкликна тя.

— Трябва да отида при Лиса.

— Не бива да заспиваш…