Последна саможертва

— Знаеш ли, понякога… понякога почти вярвам, че лудостта е въображаема. Никога не съм се чувствал като другите… като Лиса или стария Влад. Но от време на време… — Замълча. — Не зная. Чувствам се толкова близо, Роуз. Толкова близо до ръба. Сякаш, ако си позволя една малка погрешна стъпка, ще се гмурна и никога повече няма да се върна. Все едно ще изгубя самия себе си.

И преди го бях чувала да говори подобни неща, когато се отплеснеше в някоя странна посока, която не можех напълно да проумея. Сега за пръв път показваше, че духът обърква и неговото съзнание. Никога не ми бе хрумвало, че той осъзнава тези моменти или какво биха могли да означават.

Погледна надолу към мен.

— Когато пия… не се тревожа за това. Не се тревожа, че може да откача. Но после се замислям… може вече да съм. Може би вече съм луд, но никой не може да открие разликата, когато съм пиян.

— Не си луд! — изрекох пламенно и го притеглих към себе си. Обичах топлината му и допира му до кожата ми. — Ще бъдеш добре. Ти си силен.

Той притисна буза до челото ми.

— Не зная. Мисля, че ти си моята сила.

Беше много мило и романтично заявление, но нещо в него ме притесни.

— Не е точно така — възразих. Знаех, че в една връзка единият може да помогне на другия. Може да го накара да повярва в силите си, да го подкрепи. Но не можеш да направиш всичко вместо партньора си. Не можеш да решиш проблемите му. Трябва да намери силата в себе си…

Алармата на часовника в хотелската стая се включи и ме изтръгна от съня, оставяйки ме разстроена и объркана, защото Ейдриън ми липсваше и не успях да му кажа всичко, което исках. Е, и без това сега не можех да направя нищо за него. Оставаше ми единствено да се надявам, че ще се справи сам.

И двете със Сидни бяхме сънени, с натежали очи. Беше нормално тя да е изтощена, след като целият й режим за сън — когато изобщо имаше възможност за сън — бе тотално объркан. Но аз? Моята умора беше психическа. Толкова много хора, помислих си. Толкова много хора се нуждаят от мен… а беше толкова трудно да помогнеш на всички.

Както обикновено, Дмитрий бе станал и готов за тръгване. Беше се събудил преди нас. Сривът от миналата нощ сякаш никога не се бе случвал. Оказа се, че умирал за кафе, но търпеливо чакал да се събудим, защото не искал да ни оставя заспали и беззащитни. Избутах го през вратата и след двадесет минути се върна с кафе и кутия с понички. Освен това беше купил здрава и дебела верига от железарския магазин срещу хотела. Думите му „ще ни потрябва, когато открием Соня“ ме накараха да се почувствам странно. Двете със Сидни бяхме готови за тръгване и реших да отложа въпросите за по-късно. Никак не ми се щеше отново да обувам шортите, не и с одраните ми и ожулени крака, но бях прекалено нетърпелива да открием Соня, за да настоявам да се отбием в някой търговски център.

Обаче реших да осветля моите спътници за някои предстоящи събития.

— И така — подех с нехаен тон, — Виктор Дашков може скоро да се присъедини към нас.

Трябва да призная, че само благодарение на шофьорските умения на Сидни не изхвърчахме с колата от шосето.

— Какво? Онзи тип, който избяга от затвора?

В очите на Дмитрий видях, че е не по-малко шокиран, но както винаги, запази хладнокръвие и самообладание.

— Защо — започна бавно той — Виктор Дашков ще се присъедини към нас?

— Ами, това е донякъде забавна история…

И след това въведение им я разказах накратко, като започнах с Робърт Дору и завърших с последните посещения на братята в сънищата ми. Подминах без обяснение мистериозното бягство на Виктор от затвора от преди няколко седмици, но нещо ми подсказваше, че Дмитрий, по онзи странен начин, по който двамата отгатвахме мислите си, вече навярно е сглобил парчетата от мозайката. Двете с Лиса му бяхме казали, че е трябвало да минем през много препятствия, докато узнаем как може да бъде преобразен, но никога не му бяхме разказвали цялата история — особено онази част, в която измъкнахме Виктор от строго охраняван затвор, за да ни помогне да намерим брат му.

— Виж, независимо дали може да ни помогне или не, това е нашият единствен шанс да го заловим — додадох припряно. — А това е добре, нали?

— Това е въпрос, с който ще се занимаем… по-късно. — Познавах този тон. Много често го използваше в „Свети Владимир“. Обикновено означаваше, че в близко бъдеще ще проведем личен разговор, в който той ще изтръгне повече подробности.

Докато пътувахме към Париж, забелязах, че Кентъки е доста красив щат. След като излязохме от града, от двете страни на пътя се ширна вълниста и зелена земя. Не беше трудно да си представиш, че някой ще иска да живее тук в малка синя къща. Запитах се разсеяно дали това е мотивирало решението на Соня, после се сепнах. Само преди няколко часа бях казала на Дмитрий, че стригоите не виждат красотата. Дали грешах? Дали прекрасният пейзаж имаше значение за нея?