Последна саможертва

— Да… винаги има нещо примамливо и неустоимо в това… да убиваш, за да живееш, да живееш, за да убиваш. Безсмъртие и свобода от тези вериги, но, о, каква загуба…

Думите му бяха налудничаво бръщолевене, но някак тайнствено приличаха на това, което понякога говореше Ейдриън. Цялата работа никак не ми се нравеше. Преструвайки се, че Робърт не е в стаята, отново се извърнах към Виктор.

— Знаеш ли нещо за нея? Кои са роднините й?

Той поклати глава.

— Тя има голямо семейство.

Вдигнах отчаяно ръце.

— Не може ли да си по-полезен? Държиш се, все едно знаеш много неща, но ни казваш само това, което вече сме узнали! Изобщо не помагаш!

— Помощта има много форми, Роуз. Открихте ли Соня?

— Да. Е, не съвсем — побързах да се поправя. — Знаем къде е. Утре ще отидем при нея и ще я разпитаме.

Изражението на Виктор съвсем ясно показваше за колко абсурдна смята идеята.

— Сигурен съм, че ще гори от желание да ви помогне.

Свих рамене.

— Дмитрий е много убедителен.

— И аз така съм чувал — подсмихна се Виктор. — Но Соня Карп не е впечатлителна тийнейджърка. — Замислих се дали да не го халосам, но Робърт можеше да използва силата си. Виктор явно не се трогна от гнева ми. — Кажи ми къде сте. Ние ще дойдем при вас.

Поредната дилема. Не мислех, че братята биха могли да направят кой знае колко. Но появата му в плът и кръв можеше да улесни залавянето му. Освен това, ако беше край мен физически, може би щеше да престане да прекъсва сънищата ми.

— Ние сме в Кентъки — осведомих го накрая. — Париж, Кентъки. — Съобщих му и останалата информация, която имахме за синята къща.

— Утре ще бъдем там — обеща Виктор.

— Тогава къде сте сега…

И точно както предишния път, Робърт прекрати рязко съня, зарязвайки ме с отворена уста. В какво се бях забъркала е тези двамата? Преди да успея да го обмисля както трябва, бях пренесена в друг сън, създаден от магията на духа. Мили Боже! Наистина беше дежа вю. Всички искаха да говорят с мен в съня ми. За щастие, както и последния път, второто посещение беше от Ейдриън.

Този път бяхме в балната зала, където се бе състояла сесията на Кралския съвет. Нямаше столове или хора и стъпките ми отекваха по полирания дървен под. Залата, която беше толкова величествена и вдъхваща страхопочитание, когато в нея се заседаваше, сега излъчваше самотна и злокобна атмосфера.

Ейдриън стоеше близо до един от високите сводести прозорци. Когато го прегърнах, ме удостои с една от дяволитите си усмивки. Имайки предвид колко мръсно и кърваво беше всичко в реалния свят, той изглеждаше чист и съвършен.

— Направи го. — Целунах го леко по устните. — Накара ги да номинират Лиса. — При последната ни среща насън, когато осъзнах, че в предложението на Виктор има известна логика, трябваше доста да се изпотя, докато убедя Ейдриън, че идеята за номинацията е добра. Особено след като и аз самата не бях съвсем сигурна в това.

— Да, не беше трудно да ги убедя. — Изглеждаше поласкан от възхищението ми, но лицето му ставаше все по-мрачно, докато размишляваше над думите ми. — Макар че тя никак не е щастлива. Боже, как само ни подреди след това!

— Видях. Прав си, че никак не й хареса, но имаше и нещо повече. Беше мракът, породен от духа. Аз отнех малко от него, но, да… беше зле. — Припомних си как вливането на гнева й в мен ме бе накарало да избухна за кратко. Духът не ми въздействаше толкова силно като на нея… но това беше само временно. Накрая, ако приемех достатъчно през годините, мракът щеше да ме завладее. Улових ръката на Ейдриън и го погледнах умолително. — Трябва да се грижиш за нея. Аз ще направя каквото мога, но ти не по-зле от мен знаеш, че стресът и тревогите могат да засилят въздействието на духа. Боя се, че може да стане както преди. Иска ми се да съм там, за да я пазя. Моля те, помогни й.

Той затъкна кичур коса зад ухото ми. В дълбоките му зелени очи се появи сянка на загриженост. Отначало реших, че тревогата му е само за Лиса.

— Ще го направя — рече той. — Ще направя каквото мога. Но, Роуз… и с мен ли ще стане така? И аз ли ще стана такъв? Като нея и останалите?

Страничните ефекти на духа, които имаше Лиса, никога не се бяха проявявали при Ейдриън, най-вече защото той не използваше толкова много магията, а и заради количествата алкохол, с които се „самолекуваше“. Макар че не знаех колко дълго ще продължи така. От това, което бях виждала, имаше съвсем малко неща, които можеха да забавят лудостта: самодисциплината, антидепресантите и да имаш връзка с някой, целунат от сянката. Но изглежда Ейдриън не проявяваше интерес към нито едно от трите.

Странно, но в този миг на уязвимост си припомних случилото се неотдавна с Дмитрий. Тези двама мъже, толкова силни и уверени всеки по свой начин, се нуждаеха от подкрепата ми. Ти си силната, Роуз, прошепна един глас в главата ми.

Погледът на Ейдриън се зарея нанякъде.