Poslednata imperatrica

Цъ Си влезе в градините към Залата на мирното дъл­голетие и погледът ѝ се насочи през дърветата и зимни­те цветя към малкото проблясващо езерце. Гледката я накара да се усмихне. Всяка нова година по китайския лунен календар императорът устройваше забавление за принцове, благородници, министри и наложници в тези градини, следвайки установената от Циенлун традиция. Стотици чаши се пълнеха с вино и се пускаха да се но­сят в езерото. Ако някоя чаша спре пред теб, трябва да пиеш от нея и да рецитираш поема. Точно на едно тако­ва празненство Цъ Си за първи път привлече внимани­ето на Сина на небето. Класическата поема, която беше избрала, бе толкова прекрасна и прочувствено изпълне­на, че целият двор остана изумен и изгуби дар слово.

Мислите ѝ бяха прекъснати от принц Кун, който се появи от величествената зала, пребледнял от страх и с развени зад него поли на дрехата с извезан дракон.

-      Научи ли за атаката на червените дяволи, императрице?

Изражението на Цъ Си не трепна, нито стъпките ѝ промениха ритъма си.

-      Да, чух.

-      Време е да бягаме от града! - настоятелно рече принц Кун.

-      Никъде няма да ходим - решително отвърна тя. - Разбери, че ако побегнем, червените дяволи ще влязат в града, за да запълнят празнината, оставена от нас. Импе­рията Цин ще бъде изгубена. Но не се бой, братко. Имам план, който ще забави атаката на варварите достатъчно дълго, за да успеем да върнем Хари Паркс и останалите пратеници в добро здраве.

-      Не бива да ги връщаме! - възрази принц Кун. - Те са единственото, което спира ордите на червените дяво­ли да се изсипят върху града.

Цъ Си нежно постави ръка върху рамото на принц Кун.

-      Успокой ума си, братко. Ще направиш това, което ти кажа, и всичко ще бъде наред.

През следващите десет минути Цъ Си подробно му обясни за писмото до лорд Елгин и ултиматума, който трябваше да отправи. Подобно на нейната първоначална реакция, принц Кун незабавно се обезпокои, но с уве­щанията на Цъ Си тревогите му бързо утихнаха.

-      Не забравяй, братко. Тази война не може да бъде спечелена със забавяне на врага, но с всеки спечелен миг възможността ни да се пазарим с червените дяволи се подобрява.

-      Но кой ще преговаря с тези бели пиявици? - разтре­вожено попита принц Кун. - Аз нямам куража и убеди­телността да ги победя в битката за репарациите, която предстои. Казах го на Сина на небето, преди да замине.

-      Ще бъда с теб, братко. Ще ги победим заедно.

Принцът я погледна объркано.

-      Как може да стане това? Никоя жена, пък била тя и императрица, няма да бъде допусната на подобно без­славно събитие.

-      Ще бъда там, братко. Бъди спокоен.

Принц Кун продължи нервно да кърши ръце, сякаш се опитваше да избърше избилата по дланите му пот.

-      Вълците са ни наобиколили. Усещам присъствието им. Снощи беше студено и тъмно и си мисля, че това беше заради синеокия, прекарал нощта между свеще­ните стени на двореца. - Принц Кун зашепна: - Трябва да размислиш за присъствието му тук, преди да са ни хванали или той да ни е предал.

Цъ Си вдигна поглед към великолепието на Двореца на мирното дълголетие. Огромните му размери и красо­та сякаш вдъхваха повече увереност в действията ѝ.

-      Синеокият е в ръцете ми. Той е силен, но превъз­ходството му бе победено със същата сигурност, с ко­ято острият нож се справя с възела. И сега е под мой контрол.

-      Откъде си толкова сигурна? - боязливо попита той.

На лицето на Цъ Си се изписа смътна арогантност, докато протягаше отворената си ръка и бавно свиваше пръсти в стегнат юмрук.

-      Взех онова, което искаше синеокият, и го използвах срещу него. Сега той е мой и вече не принадлежи на лорд Елгин. Това е причината да бъдем уверени в прего­ворите в този съдбовен ден. Ще правиш онова, което ти кажа, и всичко ще бъде наред.

Огромните южни порти на двореца се отвориха, от­вътре изскочи малко момче и се затича по стъпалата и през двора. Това бе Тун Чъ, принцът на Цин и наследни­кът на Средното царство. Тун Чъ беше облечен в дебела памучна дреха със златни нишки и с дебела кадифена шапка на главата. Краката му бяха обути в ботуши от агнешка кожа. Две прислужници изтичаха навън след него.

-      Майко! - извика Тун Чъ. - Майко! - И се втурна към Цъ Си с разперени ръце и грейнало лице.

На лицето на Цъ Си не се изписа подобна емоция. Тя просто отстъпи крачка назад, за да приеме прегръдката на петгодишното дете. После го хвана за раменете и го отблъсна назад.

-      Колко пъти съм ти казвала, че младите принцове не тичат като пощурели пилета в кокошарник? Трябва да се държиш с повече достойнство, синко.

Тун Чъ зяпна майка си.

-      Съжалявам, майко. Просто се зарадвах да те видя - избъбри той.

Принц Кун придърпа момчето към себе си, сякаш да го защити.

-      Майка ти дойде да обсъди новините с мен. Време­ната са много тежки за страната ни и тя е единствената, която стои между нас и една ужасна съдба.

-      Ами Синът на небето? - попита Тун Чъ, загледан в чичо си.

-      Той закриля всички ни - отвърна принц Кун.