Poslednata imperatrica

„Именно затова са точките на мисията“ - осъзна Уил­сън, сякаш това бе някакво невероятно откровение. Те бяха единственото, което не позволяваше на бъдещето да контролира безпричинно миналото - а това в много отношения можеше да бъде най-лошият възможен вари­ант. Точките на мисията бяха правилникът и ако той се спазваше, всичко щеше да бъде в равновесие - волята на хората, ден след ден, в крайна сметка контролираше света и бъдещето. Защото, за съжаление, някои от най- големите трагедии са довели до някои от най-големите триумфи на човечеството. Убийството на Мартин Лутър Кинг довело до равни права на бели и чернокожи. Хирошима и Нагасаки гарантирали, че атомната бомба никога вече няма да бъде пусната от гняв. Беше потис­кащо, но изразът „преди зазоряване е най-тъмно“ сега придобиваше повече смисъл от всеки друг път.

Мислите му прекъснаха, когато някой го потупа по рамото. Уилсън се обърна и видя Дейвин да стои до него.

-      Слушах разговора ви с Рандъл - каза той. - Просто искам да знаеш, че вършиш фантастична работа с него.

Дейвин бе лидерът на Меркуриевия екип през по­следните три години и се ползваше с всеобщо уваже­ние. Беше потомък на китайски емигранти в Америка и работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“ вече повече от двайсет години. Имаше спокойно лице и дълга черна коса, прошарена тук-там, която връзваше на спретната опашка. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече, след като зае първата позиция. Най-често използваният от него израз беше „искам повече“ и всички се майтапе­ха с това. Но въпреки всичко Дейвин беше слабостта на Уилсън - той бе добър човек, който винаги се опитваше да постъпва правилно.

-      Благодаря, Дейвин, това означава много за мен - отвърна Уилсън.

-      Двамата с Андре сме страшно впечатлени от начи­на, по който държиш нашия млад Надзирател в правилната посока. - Дейвин потърка буза. - Той щеше да се върти в гроба, ако можеше да научи на какви изпитания ни подлагат Г. М. и Джаспър. Всички тези тайни. Сблъ­съкът на мотиви. Промените в графика. Не би трябвало да е така.

-      Не съм съгласен - каза Уилсън. - Бартьн щеше да каже, че е все същото.

Дейвин повдигна вежди.

-      Може и да си прав, Уилсън. Може и да си прав.

-      Ще те помоля за нещо - сериозно рече Уилсън. - Когато всичко това приключи, погрижи се да бъда осво­боден от договора си. Да бъда на това място и да гледам как хората биват прехвърляни с онази сфера е повече, отколкото мога да понеса. Просто искам да се махна и никога да не се връщам тук. И аз се опитвам да гледам към хоризонта, към собственото си бъдеще. А да съм тук означава да съм пленник на миналото.

-      Имаш думата ми - отвърна Дейвин. - Остават ни само още пет дни да приключим всичко. Единствената ми тревога е дали Рандъл ще бъде готов?

-      Ще бъде - увери го Уилсън. - Съдейки по това, ко­ето виждам и чувствам, опасностите са свързани най- вече с евентуално забавяне на мисията. Ако можех да го прехвърля още утре, със сигурност щях да го направя.

37.

Пекин, Китай

Забраненият грал

Залата за поклонение пред предците

5 октомври 1860 г.

11:55 ч. местно време

Мисия Ездра -ден 216

На рождения ден на император Сиен Фън слънцето изгря в облачно небе. Както повеляваше традицията, Цъ Си се появи в Залата за поклонение пред предците ведна­га след сутрешната си медитация. В огромната постройка имаше точно 1000 бели свещи, но поради силните вет­рове от север бе почти невъзможно всички те да светят, когато вратите на залата бяха отворени. Затова група евнуси сновяха напред-назад с кибритени кутии в ръце и напразно се опитваха да поддържат свещите запалени.

През следващите четири часа Цъ Си и принц Кун щяха гордо да представляват императорското семейство, заста­нали един до друг в залата, докато стотици мандарински благородници и администратори се изреждат да отдадат почитта си към Небесния принц. Цъ Си бе изпълнена с цинизъм при мисълта, че самият Сиен Фън не е тук да празнува собствения си рожден ден. И макар да разбира­ше причината за отсъствието му, част от нея продължава­ше да го презира, задето беше избягал с антуража си от Забранения град като плъх от горящ кораб.

От Дзъхол идваха вести, че здравословното състояние на Сина на небето се е влошило от по-хладния планински въздух на Манджурия. За Цъ Си това бе потвърждение, че решението на съпруга ѝ да се махне беше неразумно и необмислено. Ако той умреше, преди да го е видяла от­ново, шансовете ѝ да получи титлата регент на Средното царство щяха да бъдат съвсем малки. Честта със сигур­ност щеше да бъде дадена на Су Шун.

Точеха се безкрайни върволици от мандарини, обле­чени в традиционните роби и кадифени шапки. Всич­ки припяваха „Слава на Сина на небето“, но в очите им ясно се четеше страх и тревога - всички те знаеха за армията на нашествениците, разположила се до самите стени на Пекин. Цъ Си и принц Кун ясно виждаха при­теснението им, но успяваха да запазят външно спокой­ствие, достойно за императорското семейство.