Poslednata imperatrica

Двамата носеха пилотски слушалки и Уилсън нати­сна копчето на микрофона.

-      Гледката е страхотна, нали?

Самолетът отново се разтресе.

-      Да, невероятна е - отговори Рандъл и за момент звукът на двигателите изпълни ушите на Уилсън.

Летяха на север, високо над девственото калифор­нийско крайбрежие. Отляво гледката се доминираше от яркосините води на Тихия океан. Отдясно се издигаха зелени, покрити с гора планини. Под тях проблясваха тесни естуари и широки речни устия, между които има­ше тъмни пясъчни плажове. С всяка изминала минута турбулентността се засилваше.

-      Онзи планински масив продължава нагоре до брега на Орегон, пресича щата Вашингтон и накрая се среща със Скалистите планини - каза Уилсън.

Рандъл погледна белите гребени, осеяли повърх­ността на океана, после се обърна към зловещите черни облаци, напредващи над хребета пред тях.

-      Виж, не съм специалист, но времето май се разваля.

Според летателния план на Уилсън трябваше да се движат на югоизток, успоредно на планината Салмон, след което да продължат на запад към естуара на Кламат и да погледат „Ентърпрайз Корпорейшън“ от въздуха. В същото време прелитаха над националния парк, за да ви­дят набързо водноелектрическата централа, използваща мощните приливи и отливи в естуара. Сега летяха отново на север, обратно към летището на Кресънт Сити, където Уилсън държеше стария си самолет от близо година.

Уилсън докосна тъчскрийна на своя „Макеър“. Ран­дъл беше прав, облачността се сгъстяваше тревожно бързо. Време беше да реши дали да намери друго лети­ще, или да продължи напред с увеличена скорост.

-      Нещо против да подруса малко? - попита Уилсън.

Рандъл му хвърли бърз поглед.

-      Не, нямам нищо против да друса, но не съм в на­строение за аварийно кацане, ако това имаш предвид. Честно казано, не мога да повярвам, че успя да ме нака­раш да вляза в тази бракма.

-      Този самолет е класика - отвърна Уилсън и даде максимална газ.

-      Надявам се, че знаеш какво правиш - приглушено рече Рандъл.

Уилсън отново хвърли поглед към своя „Макеър“.

-      Спокойно. Ще те закарам до летището за по-малко от десет минути. — Той начерта пряк подход към пис­та 35, като поиска приоритетно разрешение за кацане поради лошото време. Цифров глас незабавно потвър­ди. Уилсън стегна предпазния колан и в същото време в черната сърцевина на облаците пред тях проблесна светкавица. - Ще се позабавляваме.

Рандъл също стегна колана си.

-      Казах ти, че не си падам особено по самолети.

-      В моменти като този няма място за страх - отвърна Уилсън. - Казвал съм ти го и преди.

Самолетът започна да подскача и да се тресе.

Като правеше дребни корекции с лоста, Уилсън спус­на машината на височина 100 метра над бруления от вя­търа залив без спуснати задкрилки право към пистата. Скоростта им беше безумна за приземяване - 425 км/ч. През цялото време Уилсън следеше дърветата в далечи­ната и силния дъжд, подобен на блещукаща сива водна стена, която приближаваше малкото летище от другата посока.

-      Напречен вятър... Напречен вятър! - съобщи бор­довият компютър.

Носът на самолета рязко клюмна и в отговор Уилсън дръпна лоста към себе си. Лявото крило се спусна на­долу и той премести лоста надясно; крилото с неохота се вдигна под внезапно засилилия се вятър. Корпусът подскачаше и дрънчеше, вътрешните нитове скърцаха в отговор на движението на крилете. Но въпреки натиска самолетът се задържа хоризонтално.

Вече бяха спуснали колесниците и се намираха само на 30 м над земята. Турбулентността тук беше ужасна. Уилсън намали скоростта, докато прелитаха над края на пистата. Силният дъжд вече се изсипваше върху другия край на ивицата, а мъглата скриваше всичко наоколо.

Уилсън продължи да говори:

-      Преценяването на положението е важно, точно как­то казва Лъ Дан. - Кабината се тресеше толкова силно, че гласът му беше преминал във вибрато. - Но страхът е загуба на време. Той замъглява съзнанието, когато най- важното нещо...

-      Напречен вятър... Напречен вятър! - отново се оба­ди бордовият компютър.

За втори път лявото крило на самолета рязко се килна надолу. Уилсън дръпна лоста надясно и натисна де­сния педал, използвайки цялата си сила да ги задържи в това положение.

Лявото крило изведнъж докосна настилката и за мо­мент искрите осветиха ярко кабината. Корпусът се тресе­ше и огъваше, самолетът се отклони и за миг сякаш стана неуправляем. Уилсън натисна лоста напред и крилете за­станаха хоризонтално, а колесниците тежко се сблъскаха с пистата. Ревът на двигателите се смени от тропота на гигантските дъждовни капки, шибащи стъклото. Дясното крило отново се повдигна с намаляването на скоростта, но Уилсън го овладя с лекота. Поройният дъжд се сипеше по стъклото, мощните пориви на вятъра рисуваха стран­ни и непредсказуеми шарки по прозрачната повърхност.

Уилсън включи микрофона си.

-      Алфа Браво Делта се приземи на писта трийсет и пет - спокойно докладва той. - Насочвам се към хангар четиресет и две.

-      Разбрано, Алфа Браво Делта - отвърна компютърно генериран глас.