Poslednata imperatrica

Уилсън плавно увеличи газта и използва „Макеър“, за да стигне през сивата мъгла и дъжда до хангара.

-      Знаеш ли, напоследък почти не ми се случва да се разбивам - с усмивка рече той. - Но сега бях на косъм.

Рандъл не беше произнесъл нито дума след приземя­ването. Най-после въздъхна дълбоко.

-      Може и да си търсиш смъртта, но не биваше да по­ставяш и мен в подобна ситуация.

-      Просто времето се развали малко по-бързо, откол­кото очаквах.

-      Аз съм Надзирател на мисия Ездра - с чувство от­върна Рандъл. - Не би трябвало да попадам в подобни ситуации.

Тропотът на дъжда по стъклото се смени с вибрира­щото бръмчене на двигателите, когато влязоха през огром­ните отворени врати на празния хангар и потъмнялото от бурята небе се смени с яркото сияние на флуоресцентни­те лампи. Уилсън изключи двигателите и в кабината от­ново се възцари относителна тишина, нарушавана само от барабаненето на дъжда по високия покрив.

-      Ти си идиот - каза Рандъл и хвърли с отвращение слушалките си.

-      Трябва да поработиш върху реакциите си - отвърна Уилсън. - Особено когато никой не е пострадал.

Рандъл отвори вратата и разкопча колана си.

-      Доста странен момент да показваш мъдрост след това, което направи току-що.

-      Внимавай, като стъпваш на крилото - предупреди го Уилсън. - Сигурно е много хлъзгаво.

В отговор Рандъл му хвърли изпепеляващ поглед.

Уилсън въздъхна и отвори своята врата. Стъпи на крилото, направи две крачки и скочи на гладкия бетон. Вън от кабината беше много по-шумно, дъждът шибаше безмилостно гофрираната ламарина на покрива.

Вниманието му внезапно беше привлечено към горната повърхност на лявото крило. Забеляза, че някои от аеродинамичните нитове са се повдигнали. Прокара пръсти по мократа повърхност чак до разбития връх - крайната част липсваше напълно.

Рандъл заобиколи самолета откъм опашката. Личеше му, че още е ядосан, по сериозната физиономия и отпус­натите рамене. Уилсън се подготви да понесе поредната атака, когато видя два силуета при вратите на хангара, които приближаваха, защитени от един-единствен ча­дър от дъжда.

Мълния освети за миг тъмното небе и пред Уилсън се разкри картина, която се надяваше да е просто кошмар. Едната фигура беше на Г. М., облечен в дълъг бял шли­фер и тътрещ крака по настилката, като се подпираше на бастуна си. Минерва вървеше до него в дълго алено палто, вдигнала чадъра над главите им.

Рандъл забеляза реакцията на Уилсън и се обърна към вратата.

-      Господи! Само това ни трябваше - изтърси Уилсън. Той сграбчи Рандъл за ръкава и го придърпа към себе си. - Слушай внимателно, много е важно - каза с ужасно сериозен тон. - Г. М. не знае за изтеглената дата на прехвърляне. И това трябва да си остане така. - После го пусна и небрежно постави ръка върху крилото. - Не бива да казваш и дума, нито да намекваш по някакъв друг начин за променения график. Ще ме слушаш, как­вото и да каже Г. М.

Рандъл кимна едва забележимо и Уилсън трябваше да приеме, че отговорът му означава, че разбира сериоз­ността на положението. Беше много важно да попречи на Г. М. да спомене за еликсира на живота - Рандъл не знаеше нищо за него и нещата трябваше да си останат така. Фактът, че Минерва е с него, беше изненадващ - тя бе асистентка на Джаспър, а не на Г. М.

-      За бога, какво правите тук, Г. М.? - изненадано раз­пери ръце Уилсън, щом двамата посетители се озоваха на завет от пороя.

Минерва натисна бутона на чадъра си и той се сви, докато не се превърна в тръбичка с дължината на дланта ѝ.

-      Какво щеше да стане, ако и двамата ми Ген-ЕП бяха ранени или дори убити едновременно? - отвърна Г. М. - Би било същинска катастрофа.

-      Джаспър с вас ли е? - попита Уилсън и погледна към дъжда.

-      Само Минерва - отвърна Г. М. - Тя е много по-приятна гледка, не мислите ли? - Той замълча за момент. - Асистентката ми не се чувства добре и Минерва бе така мила да се съгласи да дойде с мен.

Уилсън избягваше погледа на Минерва, вместо това се съсредоточи върху Г. М. Физическото състояние на стареца като че ли се беше влошило от последната им среща. Сега изглеждаше точно на възрастта си - лицето му беше ужасно изпито и набръчкано, бялото на очите определено бе пожълтяло. Уилсън остана изненадан, че Г. М. не използва своя „Сегуей“, но забеляза, че старецът носи чифт бионични шини на краката си, които му дава­ха допълнително сила, за да може да ходи.

Бяха минали точно четири дни, откакто бе целунал Минерва в заседателната зала. Оттогава не я беше виж­дал. Накрая той погледна към нея. Тя бе олицетворение на младостта и жизнеността, аленият ѝ шлифер подчер­таваше гъстата ѝ коса и блясъка на кожата ѝ. В много отношения външността ѝ караше Г. М. да изглежда още по-стар и грохнал, отколкото беше в действителност.

-      И двамата имате изумителни сини очи - каза Г. М. - Май за първи път ви виждам един до друг. Очите ви наистина много си приличат. Характерният признак за Ген-ЕП.

-      На какво дължим това неочаквано посещение? - попита Уилсън. - Да не би да сте дошли за въздушна разходка?

Г. М. сви устни.