Poslednata imperatrica

-      Кой е? - попита Уилсън, говорейки на празната стая.

-      Личната идентификация е блокирана - отвърна женският глас. Във въздуха се появи холографски образ. Електромобил от новите компактни модели със затъм­нени стъкла тъкмо спираше на алеята пред входа.

Уилсън отиде в дрешника, обу обувките си и вдигна ципа на униформената си куртка. Прокара пръсти през косата си, за да я приведе в някакво подобие на ред, и тръгна енергично към външната врага. Кожените под­метки скърцаха по плочките на пода.

Отвори вратата и се озова пред Минерва. Очите ѝ бяха червени и подути. Беше облечена в проста черна рокля и сандали.

-      Успя да ме уволниш! - прочувствено каза тя. - Дано си щастлив, Уилсън!

Уилсън изстена.

- Точно сега имам най-малко нужда от подобни неща, Минерва.

-      Какво каза на Г. М.?

-      Играеш опасна игра - отвърна Уилсън.

-      Единственият, който играе опасни игри, си ти, Уилсън! Ти си онзи с тайните. Ти стоиш между Г. М. и Джаспър, не аз!

-      Нямаш право да идваш в дома ми - каза Уилсън, като поглеждаше през рамото ѝ към портата, за да се увери, че там няма други.

-      Ти компрометира мястото ми в „Ентърпрайз Корпорейшън" без изобщо да се замислиш какво означава това за мен.

Уилсън застана на прага, сякаш да ѝ попречи да влезе.

-      Не съм казвал нищо, което да застраши мястото ти. - Гласът му беше напрегнат, но не му пукаше. - Просто направих това, което сметнах за правилно. Или си за­бъркана в ситуация, която не разбираш - и ако е така, моите съчувствия - или си съвсем наясно какво става и си застанала на страната на властимащите. Така или иначе, трябва да приемеш последиците.

Минерва го погледна горчиво.

-      Винаги съм била честна с теб.

Уилсън отчаяно се мъчеше да прочете мислите ѝ. Ли­чеше си, че е плакала, лицето ѝ беше бледо. Нямаше ни­какъв грим и косата ѝ бе малко разбъркана. Той се опита да се спре и да не поглежда тялото ѝ, но подсъзнателно я огледа с крайчеца на окото си. Роклята ѝ прилепваше плътно, подчертавайки тънката талия. Краката ѝ бяха дълги и загорели от слънцето; въпреки че беше със сан­дали, тя си оставаше много висока. Беше невъзможно да не те привлече. Уилсън реши, че е най-добре да го признае, пък дори само пред себе си.

-      Защо си тук, Минерва?

-      Исках да съм сигурна, че си наясно какво си направил.

Уилсън отново се вгледа в лицето ѝ, но просто не може­ше да я разчете. Лъжеше или не? И колкото повече я гледа­ше, толкова повече му се искаше да не откъсва очи от нея.

-      Мотивите ми бяха да бъда близо до теб - почти шепнешком рече тя. - Нищо повече. А ти го превърна в кон­спирация. Вината е твоя. Ти имаш демони, Уилсън, и аз знам за тях. Знам през какво си минал - или най-малкото онова, което е записано в архивите. - Тя замълча за мо­мент. - Видял си и си извършил изумителни неща през живота си. И си платил висока цена за тези изживявания. Но и ти не си лишен от чувства или нужди.

Здравият разум му крещеше да я изгони с груба дума, но въпреки това Уилсън се дръпна настрани и ѝ напра­ви знак да влезе. Просто беше прекалено уморен и из­тощен от безкрайните конфликти, изпречващи му се на всяка крачка. Не можеше да продължава така.

-      Знам, че е глупаво да те пускам да влезеш - каза той, докато тя минаваше покрай него, оставяйки след себе си аромат на парфюм.

-      И аз знам, че съм глупачка - отвърна Минерва.

Тя тръгна по стъкления коридор към спалнята му, сякаш знаеше съвсем точно къде се намира тя. Уилсън вървеше след нея и гледаше в захлас как бедрата ѝ се полюшват под тънката черна рокля, очертани на ярко­синия фон на океана навън.

Минерва влезе в спалнята и се завъртя в кръг, сякаш да възприеме всичко - гледката към океана, басейна на терасата, изгледа от високо. Погледът ѝ се задържа за момент върху мрачното платно над неоправеното легло. После тя се обърна към него, сякаш знаеше много добре какво показва картината.

-      Ти промени живота ми - рече. - Разбрах, че ще го направиш, в мига, в който те видях за първи път.

И тогава Уилсън осъзна, че му е писнало да бъде сам. Напрежението, което изпитваше, бе студено, грозно и безжизнено, а в същото време пред него стоеше жена, толкова жива и прекрасна, че нямаше как да не изпита влечение към нея. Минерва опря длан в гърдите му и той усети топлината на ръката ѝ през куртката.

-      Грешка беше да идваш тук - рече той.

-      Вече изгубих работата си заради теб - тихо каза тя.

-      Не съм сигурен, че ти вярвам.

Минерва пристъпи към него, леко наклони глава на­страни и пълните ѝ устни докоснаха неговите.