Poslednata imperatrica

Уилсън знаеше, че не бива да го позволява, но беше безсилен да спре. Докато езикът ѝ нежно се плъзгаше в устата му, той я прегърна и телата им се долепиха. Удо­волствието потече в мускулите му, набирайки сила, до­като ръцете му проследяваха извивките на тялото ѝ, без да усещат тънката преграда на роклята ѝ. Намираше се едновременно в рая и в ада. Жената в обятията му беше почти със сигурност шпионин, но чий точно? Въпреки това Уилсън беше взел решение да „овладее“ положе­нието, така че да получи онова, от което се нуждаеше така силно.

Зърна с крайчеца на окото си картината над леглото и му се стори, че избухващата звезда в центъра сякаш започна да пулсира, изпълнена с енергия. В този момент той се намираше точно там, където искаше, колкото и шантаво да беше това. Едно беше сигурно - чувстваше се най-добре, когато всичко е заложено и опасността е навсякъде. А тази ситуация изглеждаше точно такава.

42.

Северните равнини

3      км южно от Летния лворец, Китай

9 октомври 1860 г.

06:05 ч. местно време

Мисия Ездра -ден 219

Сякаш нещо изгаряше отвътре Рандъл, докато пре­пускаше в галоп към характерните очертания на белите стени на Летния дворец. Далеч зад тях планините Иеншан се извисяваха над морето от засети с просо ниви, покриващи по-голямата част на северните равнини. Слънцето приближаваше хоризонта и всичко бе мъгли­во и сивкаво. Утрините постепенно ставаха по-мразовити с приближаването на зимата и днешният студ бе най-големият до този момент. От ноздрите на бойното пони бълваше пара, докато животното се носеше по покрития с шистови плочи път. Двама евнуси от Императорската гвардия също препускаха от двете страни на Рандъл.

Върху зелената си роба на евнух Рандъл беше обля­къл тясна дреха с вълнена подплата и високи до коленете ботуши, също подплатени с вълна. Дрехата и ботушите чудесно се справяха със студа, много по-добре от запад­ните костюми и кожени якета, които беше носил преди. На главата си носеше черна кадифена шапка с наушни­ци, а на гърба му беше вързан къс меч, чиято увита в кожа дръжка стърчеше над дясното му рамо.

Преди по-малко от два часа Рандъл се бе откъснал от изящното голо тяло на Цъ Си, за да излезе през Портата на духовната доблест и да препусне на север към покрай­нините на Пекин и портата Чун. Напусна Забранения град по-късно от очакваното и трябваше на всяка цена да стигне до Летния дворец преди основната част на съюз­ническите сили. Елгин сигурно беше пратил съгледвачи напред от страх да не попадне в капан и Рандъл разчита­ше на факта, че е добре познат на старшите офицери и че изпратените да проучат района конници ще бъдат под командването на някой майор или военен с по-висок чин.

Намерението му бе да се изправи сам пред съюзни­ците и да осуети намеренията им за грабеж. Вече се беше превърнал в легенда и бе сигурен, че лорд Елгин няма да посмее да кръстоса саби с него. Фактът, че го съпровождаха само двама воини евнуси, означаваше, че трябва да бъде изключително самоуверен в положение­то си. Атаката срещу Летния дворец не би трябвало да се състои и Рандъл бе твърдо решен да накара история­та да следва курса си.

Той се надигна в стремената, за да се огледа по-до­бре, и се взря на изток към изгряващото слънце, но заради все по-изсветляващото небе му беше трудно да прецени дали вижда терена или безкрайните колони на съюзническата пехота. Така или иначе, основната част на армията явно още не беше стигнала до външните сте­ни на Летния дворец - в противен случай със сигурност щеше да забележи обоза и тежките оръдия. Откритието би трябвало да го изпълни с облекчение, но стомахът на Рандъл пламна още по-силно. Помисли си, че е можел да остане по-дълго с Цъ Си. И в същото време самата мисъл за изминалата нощ го караше да изпитва проти­воречиви чувства. Императрицата отново бе отказала да му се отдаде напълно. Определено беше майстор в доставянето на удоволствие, но се оказа още по-добра в това да отказва онова, което Рандъл желаеше най-мно­го - невъздържаната си сексуалност. Вместо това го бе довела до състояние, което - за втори път - го остави без друг избор, освен да я обладае насила. Цъ Си го докара до лудост с устните и езика си, след което се отдръпна и му каза, че още не е заслужил цялата ѝ любов и затова не може да продължи нататък с чиста съвест.

В този разгорещен и изпълнен с похот момент Ран­дъл не бе в състояние да се сдържи и я взе със сила.

Яростната емоция, която го изгаряше сега, беше смес от съжаление и трескаво желание императрицата да бе напра­вила нещо повече от това просто да се предаде. Нима не мо­жеше да разбере, че той е причината Забраненият град да остане защитен? Нима не осъзнаваше, че той разполага с нужната мъдрост и знания, които щяха да ѝ осигурят трона на Цин? Тя се нуждаеше от него, но в същото време се дър­паше. Отказваше му онова, което той желаеше най-силно, и така само засилваше още повече копнежа му по нея.