Poslednata imperatrica

17 ноември 2084 г.

14:30 ч. местно време

112 дни след началотона мисия Ездра

Движението по пътя около пристанището беше на­товарено и Уилсън трябваше да чака цяла минута, преди да му се удаде възможност да пресече до кафенето от другата страна. Крайбрежието на Сан Диего бе претъп­кано с хора и всевъзможни плавателни съдове по без­бройните яхтклубове и кейове - яхти с всякакви раз­мери, увеселителни кораби и най-малко шест военни фрегати. Имаше дори един много стар самолетоносач „Мидуей“, превърнат в плаващ музей.

Уилсън беше прекарал в морето почти четири ме­сеца и бе малко шокиран от многолюдните тълпи и множеството електромобили и скутери по улиците. В сравнение с предишните дни това място бе същинска лудница.

В деня след прехвърлянето на Рандъл Уилсън взе совалката до Бермудите, където предишната година бе оставил 23-метровата си „Бенето“. Вдигна котва, опъна платна и се насочи на юг към Куба. Оттогава бе оби­колил сам цялото Карибско море, като спираше тогава, когато му скимнеше, понякога за седмица или повече. Посети Доминиканската република, един прекрасен малък остров недалеч от Сан Педро де Макорис, после Пуерто Рико недалеч от Понсе, на южната страна на ос­трова. Накрая стигна чак до Монсерат, след което почти веднага обърна назад към Канкун в Мексико, но споме­ните за пребиваването му тук с Хелена преди толкова много години с нищо не допринесоха за оправяне на на­строението му. Сети се, че никога не е минавал през Па­намския канал, и се насочи на югоизток, като попадна в закъснелия за сезона ураган трета степен Бенджамин при бреговете на Коста Рика. Това беше може би най-забавната част от цялото пътуване, макар че след при­ключението платната от кевлар не бяха в най-добрата си форма. След това прекоси Панамския канал и продължи нагоре покрай западния бряг на Северна Америка, като спря единствено в Акапулко за няколко часа, за да се нахрани подобаващо.

Когато влезе в защитените води на пристанището на Сан Диего, Уилсън включи таблета си и без да прослуша съобщенията, изтри всичко, включително имейлите и холограмите. Време беше да започне отначало. След всичко, което бе видял и направил през последните няколко месеца, и след всичко, което със сигурност бе пропуснал с изчезването си, жадуваше само за едно- единствено нещо - капучино джъмбо. Той влезе в просторното кафене, отиде направо при автоматичния про­давач, направи поръчката си и кредитната карта в джоба му завибрира.

Излезе на оживената тераса, забеляза празна маса и седна. Слънцето светеше ярко, подухваше топъл бриз, хората около него се смееха и се занимаваха с работите си. Уилсън махна капака на чашата си и помириса пяна­та; сладкият аромат на кафе и шоколад изпълни ноздри­те му. Отпи глътка, затвори очи и се облегна назад.

И точно тогава познат глас най-неочаквано се обади до него:

-      Продължавам да си мисля, че си най-големият тъ­пак, когото съм срещал.

Уилсън леко се напрегна, но успя да задържи очите си затворени.

-      Няма да чуеш възражения от моя страна - отвърна той и отпи още една глътка.

-      Май не се радваш да чуеш гласа ми - каза професор Оутър. Той придърпа един стол и седна. - Можеш поне да ме погледнеш.

Уилсън с неохота отвори очи. Професорът беше под­стригал рошавата си коса във военен стил и бе свалил малко килограми. Уилсън сигурно нямаше да го познае, ако се разминат на улицата.

-      Виж ти, виж ти. Ама че си картинка.

-      Това е моята нова и подобрена версия - кимна про­фесорът. - Имам си личен треньор и се упражнявам три пъти седмично сутрин. - Той погледна надолу. - Из­глеждам отслабнал, а?

Уилсън повдигна вежда.

-      Ама дрехите ти са все същите.

-      Тези костюми наистина ми харесват. Така нещата са по-прости. Е, наложи се да ги стесня в кръста. Но достатъчно за мен. Определено не си от най-лесните за откриване. - Преди Уилсън да успее да отговори, про­фесорът рязко стана. - Отивам да си взема безкофеиново лате. Искаш ли нещо?

Уилсън поклати глава.

-      Не, благодаря.

Когато професорът изчезна вътре, той разсеяно си помисли дали да не стане и да си тръгне. Но капучиното беше добро, слънцето грееше приятно в лицето му и му беше любопитно защо професорът е дошъл тук чак от Сан Диего специално заради него.

-      Тревожех се, че ще се опиташ да се измъкнеш - каза професорът, докато сядаше отново на мястото си. - Но вече съм във форма. Щях да те догоня. - Той отпи от латето си.

-      И през ум не ми е минавало подобно нещо - отвър­на Уилсън.

-      Предполагам, че си обиколил целия свят, ако се съди по тена и брадата ти.

-      Целите Кариби, ако трябва да сме точни.

-      Това обяснява защо не успяхме да те засечем по кредитните ти карти - обяви професорът, сякаш праве­ше епохално откритие. - Там нямат автоматични систе­ми, нали? Както и да е, разбрахме къде си чак след като пристигна в Акапулко.

-      Кои всъщност сте тези вие? - попита Уилсън.