Poslednata imperatrica

-      За да постигнем тези достойни цели, императрице, трябва да се вслушаш в тревогите ми. Трябва да се при­готвим да превземем Тиендзин и да увеличим силите, защитаващи пътя от морето. Зная, че ти се струва пре­калено, но трябва да се погрижим никога вече да не бъ­дем изненадвани и да не допускаме чуждоземен войник да стъпва в Пекин. - Рандъл въздъхна. - Не знам защо, но още се тревожа, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат.

В този момент пълната луна се появи от ивицата об­лаци точно над покривите на юг и обля със сребристата си светлина церемониалния двор.

-      Ще се вслушам в съвета ти, любими - отвърна Цъ Си. - Ние сме силни по дух и по численост. Не бива обаче да си позволяваме това да ни успокоява. В никакъв слу­чай. - Дланта ѝ се плъзна по бузата на Рандъл. - А сега... нека влезем вътре да те освободя от теглото ти. Това е най-малкото, което мога да направя за Първия боксьор.

53.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

20:46 ч. местно време

31 май 1900 г.

Давайки си сметка, че това е идеалната възможност да се срещне със служителите от посолството, Уилсън изтупа костюма си и облече чиста риза. Китайските прислужници бяха лъснали така ботушите му за езда, че можеше да се огледа в тях. Беше изтощен от дългото пътуване, но въпре­ки това грижливо върза предложената му бяла папийонка и среса косата си назад. Жегата тази вечер беше толкова силна, че изобщо не му се искаше да си слага сакото, така че го преметна през ръката си и тръгна към вратата.

Излезе на верандата на втория етаж и огледа терито­рията на посолството. Знаеше, че високите стени ще оси­гурят най-добрата защита в сравнение с всички останали представителства. На запад се намираше имперският каретен парк, просторно открито пространство само с ня­колко постройки. А зад източната стена минаваше воня­щият Нефритен канал, така пълен с болести и отпадъци, че никой не можеше да го пресече. Дори оттук Уилсън можеше да подуши отвратителното зловоние на водата.

Докато пълната луна се появяваше зад ивицата обла­ци малко над хоризонта, той чу слабите звуци на стру­нен квартет, свирещ някъде в далечината.

Почти не можеше да повярва, че най-сетне се намира в Пекин от 1900 г. Обърна се на запад и сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта за Рандъл Чен, който се намираше на по-малко от три километра от това място, зад тъмночервените стени на Забранения град. Уилсън знаеше, че Рандъл ще се разтревожи от докладите за 350 въоръжени войници от шест държави, влезли с бърз марш в града през портата Чъенмън.

Спомни се как бързаше по улиците с американските морски пехотинци сред воя на десетки хиляди местни, скупчили се по тротоарите, които проклинаха прадедите на войниците и крещяха други ругатни. И макар че беше защитен от мъже с готови за действие пушки и щикове, се страхуваше за живота си и беше повече от щастлив, когато капитан Макала ускори маршовата стъпка, щом приближиха посолството. Уилсън успя да различи отдел­ни боксьори в тълпата, облечени в своите бели костюми с червени ленти на китките и глезените. На главите си носеха червени шалове, а на гърдите им с червено беше изписан китайският символ Фу, означаващ „щастие“.

Колко иронично, помисли си той.

Омразата, показвана от множеството, беше неверо­ятно силна. Дори докато стоеше на територията на бри­танското посолство, на суверенна британска почва, той я усещаше като бръмчене в топлия вечерен въздух.

Уилсън бръкна в джоба си и извади кристалния съд, който му бе дала Минерва - беше се прехвърлил ус­пешно с него от бъдещето и не показваше признаци на разпадане. Мина му мисълта да го хвърли през източната стена в зловонния Нефритен канал, но от градините долу се разнесе глас и го откъсна от мислите му.

-      Хайде, Уилсън, закъсняваме за вечеря!

Беше капитан Макала.

Уилсън пусна стъкленицата обратно в джоба си, сло­жи си сакото и забърза надолу по стълбите.

Резиденцията на посланика представляваше вели­колепна китайска сграда на три етажа със зелени кере­миди, които показваха високия статус на обитателя ѝ. Отвън, под портика с колонада, струнен квартет сви­реше класическа музика. Трима господа и една дама с цигулка изпълняваха Бетовен, при това доста добре. Ог­ромните врати се отваряха към просторна бална зала, в която се бяха събрали най-малко четиресет мъже от всички националности, облечени в черни фракове или парадни униформи. Жените бяха около двайсет и пет и носеха разкошни рокли в пищни цветове; много от тях имаха украсени ветрила, с които да се разхлаждат. Ки­тайски сервитьори в бели костюми обикаляха залата със сребърни подноси с изстудено шампанско и сандвичи. Помещението бе осветено от сто или повече газени лам­пи, чието трептене подчертаваше височината на тавана. Навън в градината най-малко два пъти повече розови китайски фенери от хартия висяха по дърветата.

Уилсън остана най-изненадан от доброто настроение и спокойствието на гостите - сякаш изобщо не знаеха за положението извън стените.