Poslednata imperatrica

Димът увисна в неподвижния въздух и Уилсън замаха с ръка, за да го разсее, но върху Златните тухли на пода не лежеше труп. Рандъл просто се наведе, спокойно вдигна смачкания куршум 38-и калибър и го подхвърли на Уил­сън. После с бързината на котка скочи напред, сякаш бе някакъв свръхчовек, заби крак в гърдите на Уилсън и го отхвърли назад. Юмрукът му удари отстрани главата на Уилсън и го просна на земята почти в безсъзнание.

-      Ти дойде в дома ми и ме оскърби! - каза Рандъл и заби дълбоко пръсти в гърба на Уилсън, за да го парали­зира. - Ама че си глупак.

Уилсън лежеше по очи на мраморния под. Залата ту се размазваше пред очите му, ту отново идваше на фо­кус. Той отчаяно се опита да раздвижи ръце и да се на­дигне, но беше абсолютно неподвижен от врата надолу.

-      Това е нервен блок - обясни Рандъл. - Няма смисъл да се опитваш да се изправиш.

Уилсън се усмихна, показвайки окървавени зъби.

-      Лъ Дан те е научил.

Рандъл го погледна шокирано.

-      Не съм чувал това име от... не зная откога.

-      Ти можеш да спираш куршуми - промърмори Уил­сън, след което успя да се изсмее.

-      Дървото на живота те прави по-могъщ, отколкото можеш да си представиш - каза Рандъл и клекна над тялото на Уилсън, а образът на дракона с петте нокътя увисна на гърдите му. - По-бърз и по-силен. Невероят­но силен. Ако се съсредоточиш, времето започва да се движи толкова бавно, че можеш да реагираш почти на всичко. И оставаш млад завинаги.

-      Неуязвим? - каза Уилсън, а устата му започна да се пълни с кръв.

-      Никой не е неуязвим - отвърна Рандъл и леко плес­на Уилсън по бузата, сякаш беше непослушно дете. - Нека споделя тайната си с теб... защото сега аз съм учи­телят, а ти си просто ученик.

-      Убий го и да приключваме! - извика Цъ Си, докато изкачваше стъпалата към трона си.

-      Вземам една-единствена капка от мъзгата веднъж седмично и я втривам в дланта си - продължи Рандъл. - Кожата, която се маже редовно със сока, може да спре куршуми. - Рандъл махна един мокър кичур коса от очите на Уилсън, който продължаваше да лежи парали­зиран на пода. - Преди много години евнухът Ли-Джан запуши с пръст дупката в Дървото на живота, за да спре изтичането на мъзгата. Беше обезглавен още същия сле­добед и тялото му бе изгорено на огромна церемониал­на клада. След претърсването на пепелта единственото, което бе останало от него, беше върхът на пръста му. Дори огънят не бе успял да го унищожи.

-      Защо не се върна? - попита Уилсън.

-      Огледай се! Виж нея! - Рандъл посочи към импе­ратрицата. - За теб отговорът би трябвало да е очеви­ден. Мисията ми беше изпълнена. Дървото на живота бе защитено и дойде време да изживея своя живот. По­следното, което искам, е да свърша като теб - пречупен, лишен от посока нещастник.

-      Дървото на живота е фатално източено - отвърна Уилсън.

-      Всичко е така, както трябва да бъде - обяви Ран­дъл. - Дървото на живота е тук, за да служи на мен и на Цин. - Той тихо се разсмя. - Не мога да повярвам, че си решил, че можеш да дойдеш тук след толкова мно­го време и да се опиташ да ме накараш да се върна с теб. Аз съм много по-могъщ, отколкото ще бъдеш ти някога. Вече изживях четиресет години повече от теб и все още съм млад. Само си помисли какви са възмож­ностите.

-      Жалко, че всичко трябва да свърши по този начин - прошепна Уилсън. - Ценях приятелството ни.

Мълния озари Забранения град и изражението на Рандъл омекна.

-      Помниш ли деня, когато ме разходи с онзи твой ужасен самолет? - каза той, загледан навън към пролив­ния дъжд. - Винаги си се стремял към смъртта, прияте­лю. Уви, ако търсиш смъртта достатъчно дълго, тя най-сетне ще те намери. - Рандъл бавно се изправи, сякаш тежестта на света изведнъж се бе стоварила на раменете му, без да откъсва поглед от пороя. - Ти беше добър на­ставник, Рандъл. Трябва да ти благодаря за това.

-      Активирай Славей - едва чуто прошепна Уилсън.

-      Казах да го убиеш! - извика Цъ Си от трона си.

Рандъл се загледа в пищно украсения таван и стоти­ците позлатени дракони, отразяващи проблясъците на мълниите отвън.

-      Прав си, Уилсън. Жалко, че трябва да свърши по този начин. Дойде време стремежът ти към смъртта да бъде удовлетворен.

Той се обърна и ахна, когато видя стоящия зад него Уилсън - мечът му вече се спускаше надолу. Рандъл ня­маше време дори да реагира, преди студената стомана да разсече врата и гърдите му, прекъсвайки артерии и кост.

Уилсън вдигна отново меча си, докато Рандъл пада­ше на колене с огромна зейнала рана, широко отворени очи и гъргореща кръв в устата.

-      Преценката ти беше непълна - каза Уилсън.

И отсече главата му.

Цъ Си не изпищя, когато главата на любовника ѝ пад­на на пода с глухо тупване. Просто седеше на Драконовия трон в съвършена поза със сякаш невиждащи очи.

-      Ти уби партньора на живота ми - най-сетне рече тя. - И сега аз съм сама.

Уилсън вдигна пистолета и го затъкна в колана си.